Мухата за излет по река Искър край град Своге, ми я пусна моят приятел и колега риболовец Митко Петров.
 
Едва ли има местенце по дефилето, което да е непознато за него и където да не е замятал болонезата си.
 
Добре, че е от риболовците дето пускат обратно улова си, а не го продава, че иначе цената на рибата по софийските магазини щеше да падне драстично, а ИАРА трябваше да му издаде поименна забрана за посещаване на река Искър в участъка от София до Мездра.
 
Та след няколкото зашеметяващи клипчета от негови набези по тамошните вирчета, не ми оставаше нищо друго освен да се пробвам и аз.
 
При мен нещата стоят малко по-друг начин, защото още не мога да се отърва от детските спомени за нея, когато я отъждествявах с реката Стикс от подземното царство на бог Хадес, защото течеше тъмно кафява без никакъв биологичен живот в нея, чак до Червен бряг.
 
Нещата сега доста са се променили оттогава, но въпреки всичко имам едно наум и някак си все я пренебрегвах, докато Митко не разклати из основи представата ми за нея.
 
Някъде към средата на ноември осмислих, че приемам твърде буквално поговорката за Мохамед и планината и ако продължавам да чакам дефилето да се премести под прозореца ми това няма скоро да се случи, та ще се наложи да инвестирам извести усилия в пътуване до набелязаната дестинация за да си пробвам късмета там.
 
Тъй като винаги гледам да съм колкото е възможно по-далече от цивилизацията, си бях набелязал вирът малко зад така нареченото блато на Своге, близо до вливането на Искрецката река в Искъра.
 
Природата там е достатъчно красива и макар, че местата са относително често посещавани е доволно безлюдно, защото достъпа с обикновен автомобил си е малко труден, но при наличието на 4 х 4 има начин как човек да остави колата сравнително близо и да си спести носенето на багажа на голямо разстояние.
 
Та някъде към 12 ч. пристигнах, разтоварих и започнах да разпъвам осмицата, като първоначалната ми идея бе да се пробвам с близалките с които скоро се бях снабдил.
 
Няма да скрия че риболова с тия плувки с форма на захарно петле ми е малко чужд и непознат и няколкото пъти в които го бях пробвал на други места резултатите бяха доста противоречиви.
 
Опита ми обаче ме е научил, че упоритостта в риболова е толкова важна, колкото и късмета и ако искам един ден да науча всички тайни на близалките, трябва да пробвам и да пробвам, докато се получи.
Така, че независимо, че вирът и търсените риби да предполагаха, като основен метод да се ползва болонезата, аз разпънах осмицата, боднах една 12 гр. близалка и зачаках какво ще се случи.
 
Имаше и още една причина да избера директния телескоп пред болото, а именно, че последното изисква да си непрекъснато прав, ако искаш да водиш правилно линията и да си успешен.
 
Аз обаче не мога много да стоя прав, къде поради торбата цимент дето съм глътнал в корема, къде заради характерни болки от износени стави, след като човек мине петдесетака, къде от мързел, но все гледам да седна на столчето.
 
А да ловиш седнал с болонеза си е малко, като да копаеш седнал, демек много труд за нищо или почти нищо.
 
След час уточняване на идеалната позиция на близалката и ред други условности на този метод, изведнъж без каквото и да е индикиране последва рязко кълване и нещо доволно едро се задърпа към дълбочините на вира.
 
След последващия екшън в края на краищата един клен хубавец се предаде в кепчето.
 
След него в продължение на два часа, нямах никакво пипане и нямаше начин, ща не ща да не пробвам и болонезата.
 
То пък взе че стана и някъде на десетото изтичане, след потъване на плувката видимо не като на закачка, усетих онази приятна тежест на съпротивляваща се риба, дето винаги е целта на занятието.
 
Няма как да не призная, че удоволствието е още по-голямо, защото ваденето на едра риба от далечно разстояние при дълбока и течащата вода, винаги води до по-големи нива на адреналина и то за по-дълго време.
 
Та отново максимален кеф и още един дори малко по-едър клендак в крайна сметка навести приятелчето си в живарника.
 
До вечерта въпреки положените усилия повече нищо не клъвна и се прибрах раздвоен.
 
От една страна два хубави клена единият дори хванат по съвсем нов начин за мен, от друга гледайки Митко, очаквах значително повече от реката.
 
От тогава се минаха двадесетина дена и тая декемврийска събота отново запърпорих към Своге с надеждата да хвана и нещо по-различно от клендаци, а именно някой хубав морунаж ей така щото ми бе мерак.
 
Тоя път заложих на вира при моста, в който течението бе значително по-слабо и можеше да се ползва по-малка и по-чувствителна плувка, а освен това и нямаше дървета, които да ти пречат при замятане и дълго изтичане.
 
Бях твърдо решил, че осмицата ще си стои в калъфа и ще ловя само с болонезето независимо, че ще съм си седнал, пък колкото хвана, хвана, ако въобще нещо хвана.
 
Не знам какво се затутках вкъщи, но на реката бях към 13 ч. и докато се натакъма си мина още половин час горе, долу.
 
След това още половин час за опознавателни замятания и изтичания и си стана 14 и кусур часа, когато на около двадесетина метра от мен и близо до брега плувката изчезна и след засечката се сбих с един много харен представител на клендаците.
 
След час горе долу вече минал изцяло на жълъдов червей имах страхотен удар и отново мощно потегляне от нещо доста по-едро, но за съжаление куката се откачи от устата му и то си замина.
 
След известно време и вече започнало притъмняване малко по-рано от нормалното, заради облачното време, отново кажи, речи на същото място от което извадих първия клен последва дежа вю и още един клендак близнак се озова в живарника.
 
Наближаваше 17 ч. и вече едва виждах плувката.
 
За това реших да направя още едно две изтичания в близост до брега, защото навътре не виждах добре и след последна цигара да сбирам панаира.
 
И както често става някъде на десетия метър след мен или горе долу на половината на разстоянието от което ми излезнаха клендаците, плувката потъна като на закачка и след моя засечка по-скоро плод на отчаяние и слабо виждане на плувката, отколкото на реална преценка за кълване, усетих приятната тежест на едрото рибе което бях убол за устата.
 
Веднага разбрах, че това не е клен, защото борбата беше сравнително малко и в крайна сметка един много приличен морунаж се укроти в кепа.
 
За повече нямаше време, а и задача минимум бе изпълнена с последната рибка.
 
Тоя път ми стигна акъла да пусна рибите под светлината от телефона, та добре се вижда освобождаването им.
 
Разбира се после се сетих, че в джоба на седалката на колата от години карам с мене един челник, ама така и не го ползвам, та бях изключил за него.
 
Абе дето се вика – „Малко акъл да има човек, ама на време да му дойде”, а то аз „след дъжд качулка”.

Нищо за другия път да е живот и здраве знам какво да направя!

https://youtu.be/GG3QRc1qkyU