Все е имало шибани години със студени пролети и закъсняло активизиране на рибите, ама такова чудо, като тази година не помня, а вече доволно лазарници натрупах.
 
Ако някой си спомня подобен период, трябва да е бая по-стар от мене, поне връстник на Стара планина.
 
В последния почивен ден от Великденските празници, с Павката решихме да рискуваме и да се опитаме късмета на едно от много малкото местенца из Софийско равно поле, дето никога до сега не бяхме посещавали.
 
Гьолчето е част от Враждебненските баластриерни езерца, но поради много трудния си достъп все избягвахме да обловиме и заснемем.
 
Тъй като обаче по известните ни риболовни полета все още риболова е много тегав в крайна сметка решихме, че си струва да рискуваме с неизвестното.
 
Неизвестно, защото имахме бегла представа от мапса как да стигнем до него, интуитивно усещане за дълбочината му от сравнително тъмния му цвят на картата и абсолютно никаква идея има ли някакъв заслужаващ си усилията биологичен живот в него.
 
Че стигнахме, стигнахме с доста пъшкане, охкане и друсане, както от нас, така и от Фронтерката.
 
С една дума, стандартен черен офроуд път, който е препоръчително да се мине с по-висок 4х4 автомобил.
 
Езерцето нищо особено, но все пак приятно и то най-вече поради липсата на каквито и да е други двукраки същества по бреговете му, ръкомахащи с тояги в ръцете си.
 
 
Разпределихме се на две съседни места, като полагащото се на Павката бе значително по-плитко от моето и започнахме да се приготвяме за съществената част.
 
След малко пристигна местен колега враждебненец, който бе любезен да сподели с нас достатъчно информация за мястото.
 
Нарича ли го „Мазното”, защото в него на трийсет, четиридесет метра дълбочина били изхвърлили всичкия бетон и камънак от разрушения някогашен мавзолей.
 
Да си призная, че при тази информация аз мислено се прекръстих и си плюх в пазвата с надеждата, че мумията на вожда, действително е погребана където трябва, а не изсипана с остатъците по погрешка в гьолчето, защото току виж станало обект на масово поклонение и обкичено навсякъде по бреговете му с венци с лентички.
 
В него плували почти всички известни нам нашенски видове риби, а дори преди известно време го зарибили с три хиляди американки от които обаче никой никога не виждал и следа, а камо ли да е улавял.
 
Според колегата гьола бил страшно труден и само с някаква Божествена намеса сме щели да хванем нещо по това време.
 
Таман завършваше отчайващо негативната презентация на езерцето и съмнението в мен за поредния несполучлив излет се загнездваше все по дълбоко в мозъка ми, когато Павката, натъкъмил се отдавна преди мен, извади една страхотна перка на царевица.
 
Това реши всичко и местенето на друго място отпадна, като вариант за този ден.
 
След десет, петнайсет минути и една огромна слънчевка модел джапанка 42 номер, Павката засече още една много добра перка, която му заби в шавара и въпреки моята помощ с кепа в крайна сметка скъса в краката му, точно преди да я извади на брега.
 
След това мине се, не мине се 20-тина минути и следваше или кълване при него или борба с поредната много едра перка.
 
Явно бе застанал там където са изхвърлили трибуната на мавзолея и пред него манифестираха всички налични перки в гьола и то с толкова ярко наситени алени перки, че просто не е истина колко символично се получаваха нещата.
 
А аз се бях оказал от грешната, да кажем демократичната страна на езерцето, където бе пълно мъртвило, с изключение на няколко опортюнистични костурета, въздесъщата слънчевка и една огромна костенурка явно изгонена от парада на червеноперките като враг на народа.
 
Ставаше почти 20 часа и нервите ми след поредната перка на Павката не издържаха, та монтирах предварително готовата си линия с индикаторчета и заех на два метра от него, омразната ми позиция „изправи се рибарю, риби вън ”.
 
И всичко интересно, което се случи в следващите двайсетина минути до приключване на риболова бе дело на тези малки топченца стиропор, които поради специфичността на линията можех да спускам спокойно в дупките между шаварите.
 
Набързо направих пет страхотни перки на хлебна троха и само настъпващия мрак ме накара с нежелание да приключа с риболова.
 
В крайна сметка ако искахме да уцелим пътя на връщане без да се объркаме и току виж да участваме в някоя страховита серия на „Мумията се завръща”, трябваше да бием отбой възможно най-бързо.
 
Разгеле, джи пи еса в главите ни функционираше безпроблемно и успяхме да издраскаме с последните лъчи светлина на твърд асфалт.
 
От този излет аз за себе си направих няколко много важни извода и едно съществено откритие.
 
Първо – херабуната не е вездесъщ метод и в условия на плитка вода и силно зашаварено място, риболова с индикаторчета я превъзхожда определено.
 
Второ – ако за китайците и японците е кощунствена мисълта на долната кука да поставят стръв с животински произход вместо тестена примамка, то при нас тази традиция може да бъде нарушавана без задръжки.
 
Дали от горната кука ще се сипят хранителни частици върху тестена примамка или нанизан червей според мен е все тая.
 
Въпросът е че философията на метода не се изменя, а и нашенските риби обичат мръвката.
 
А откритието е че трохата от нашенски ръчен хляб, такъв какъвто по азиатските страни не познават, напълно замества бърканите глутенови захранки и дори ги превъзхожда за нашите условия.
 
И накрая по дяволите защо на това езерце му викат „Мазното”, а не „Мавзолея” не знам, просто няма логика, а ма нейсе!

https://youtu.be/hHUb3iFsvxc