Седя си аз тази зима и си мисля, как живота ти предлага непрекъснато нови шансове и алтернативи.
 
Ето аз например се побърках по азиатските риболовни техники и напълно промених стереотипа си за риболов.
 
До толкова се запалих по тези методи, че дори ми минава мисълта да се преименувам на Юо Ли, та да съм съвсем в синхрон с тях.
 
Така де, това ще сме тримата световно известни, нещо като тримата тенори – Брус Лий, Джет Ли и Юо Ли.
 
Естествено първите двама, като гениални екшън актьори, а моя милост, като най-съвършеното европейско менте на китайски риболовец.
 
Засега удържам напъна си да се преименувам само по простата причина, че не знам на китайски дали името ми няма да означава нещо нецензурно, та да бера срам после.
 
Естествено една промяна да е пълна трябва да се смени и заобикалящата те действителност, като например жената, колата и жилището.
 
Това последното аз си го променям всяко седмица, защото за мен жилището са водоемите, където се чувствам у дома си.
 
Жената не смея да я пипам, защото с голяма мъка съм я научил да не мрънка, че отивам за риба, а и освен това харчи колкото Тесла, та ми е по джоба.
 
Виж колата е друго нещо, защото бабичката вече се умори от прищевките ми да я тътрузя по разораните целини, в опит да стигна максимално близо до брега.
 
Така че съм в процес на очакване, компетентния мъж от чийто услуги се възползвам, да ми намери подходящия нов таралясник та да пенсионирам фронтерката.
 
И тъй като февруари изтече винетката й реших, че не си струва да я подновявам, та сега въртя кръгчета по гьоловете дето са в границите на София.
 
В интерес на истината преди две седмици направих хубав риболов на перки отново на Богров, но на друг гьол и събрах достатъчно материал за „Начервеноперчване 3”, ама се разкандърдисах да го пускам в тубата.
 
Едно че „прекален светец и Богу не е драг” и второ ще вземе да ме асоциират с тия рибоци, а от там до прякора Перко Наумов пътя е една крачка, та тоя риболов си го оставям за домашно гледане.
 
То като се замисли човек, кой сериозен риболовец не изглежда странно в очите на непросветените в занаята.
 
Например един колега с който дълго време си говорихме по време на риболова ми спомена че си е направил абордажна кука с въже, само и само да се спуска по скалите до заветното място с големи рибоци, тъй като друг път до него няма.
 
За мен великолепна идея, за другите хора лудост.
 
Та в неделята хептен окъснял заради смяната на времето в ранния следобед се паркирах на първото гьолче на Световрачанската баластриера, защото от много години се каня да заметна тоягата там.
 
Езерцето е малко и доста плитко, а лятно време е пълно с водорасли и бъкано от слънчаци.
 
Така че точно сега му бе времето да го преслушам за някакъв значим биологичен живот, докато слънчевата пираня не е речела да стане от леглата и водораслите не са тръгнали да растат.
 
За съжаление след час и кусур без каквото и да е пипане се предадох и реших да играя на сигурно на малкото гьолче свързано с каналче с голямото езеро.
 
Там съм имал по това време на годината, че и малко по-рано, добри резултати.
 
Предполагам, че и в гьолчето от което се преместих, ако бях настоявал до стъмване, може би щях да имам емоции, но поговорката „дето е текло пак ще тече”, е тази мисъл от която няма отърване при липса на кълванета, та нахвърлях в безпорядък багажа в колата и се преместих.
 
Денят бе доста ветровит с известни прекъсвания, а на новото място вятъра биеше в гърбът ми, което си бе още един основателен довод да го предпочета.
 
Чак към 19 ч. утихна и водата стана джам.
 
До това време бях толкова се отчаял от липсата на кълванета, че дори когато извадих два ранобудни слънчака искрено им се зарадвах.
 
Към 19,30 ч. по повърхността на водата започнаха да се забелязват концентрични кръгове от активизирали се рибета и това ме накара да седя до мръкване.
 
При едно от замятанията индикаторчетата поеха замалко рязко напред и след това набиха спирачки.
 
Изчаках около петнадесетина секунди и този път отново поеха но бавно и плавно настрани.
 
В интерес на истината не очаквах, че нещо толкова едро е на куката имайки предвид, че е 16-ка и търсех перки.
 
След като накрая с известни усилия вкарах натрапника в кепчето с почуда установих, че е прекрасен лин.
 
След това снимка с него за поколенията и обратно във водата, да каже и на другите, че има един на брега дето прави фотосесии и после връща обратно.
 
Изглежда добре си бе свършил работата, защото след няколко минути извадих едно малко костуре, а след още няколко замятания току под краката се закачи и лин младши от по-леката категория, но доволно едър да свие тоягата и да накара барабинци да полазят по гърба ми.
 
Отново кепче, снимка и всеки по пътя си.
 
За повече нямаше време, но аз бях максимално доволен от риболова на тези мартенски линове.
 
На това му се вика истинска слука.
 
Когато цял ден седиш на столчето в поза „Мислителя” на Роден, отчаян от липсата на каквото и да е кълване и благодарение на придобития опит останеш до края, а не си събереш такъма с настъпването на залеза.
 
И когато пипалата на несполуката са те обгърнали изцяло и само някаква френетична надежда те крепи да заметнеш още един път, колкото за една последна цигара, ти се случат такива емоции, какво е това ако не истинска слука!

https://youtu.be/g4jtbNY148M