От началото на годината навлезнах в някаква серия от късометражни видеоклипчета, че ако тази тенденция  продължи така и натам, догодина със сигурност ще съм сред номинациите за Оскар за късометражно кино с голям шанс да го спечеля.

 
До там се докарах, че броя за успешен риболова на един два тигана риба, след дългите тягостни нямания на зимните ми излети.
 
Уж събереш достатъчно материал за прилично клипче, но накрая се получи 5 – 7 минутно видео приличащо по-скоро на трейлър на блокбастър отколкото на  сериозна риболовна видеодокументалистика.
 
Такова е настоящето клипче, пък ако не ме домързи и следващото, защото и за него материала не е особено много.
 
Какво да се прави такава е реалността и силно се надявам на скорошна успешна ротацията, защото само сглобката може да ни реши проблемите, като приложи на практика директивата на ЕС относно мерките за засилване активността на рибешките кълванета, по програмата „2024 година, година без капота”, одобрена от всички евродепутати с ръкопляскания, ставане на крака, възторжени възгласи и одобрителни подсвирквания.
 
Та на 4 март с Павката решихме да посетим Богровските баластриери и за се пробваме за някоя и друга перка по първите две гьолчета, където знаем, че най-рано тръгва рибата.
 
Разбира се на най-дашното място на гьолчето, което се пада точно срещу подхода от пътя към баластриерите едва ли щяхме да се класираме, защото там има постоянно присъствие и ти трябва чудо за да е свободно, но на съседното дето му викат канала си имаме любимо място на което за пръв път преди много години къцахме двамата заедно.
 
Действително когато отидохме първото местенце на малкото гьолче беше заето от двама набори, които най-вероятно са си извадили нотариален акт за него, защото почти винаги са там, но нашето местенце на съседното езерце беше свободно.
 
За съжаление обаче някаква буря бе пречупила едно от дърветата и то бе паднало и подпряло се под ъгъл върху съседното му дърво, така че пречеше да се замята и вади рибата, защото тоягите щяха да се удрят в него.
 
Някой добър колега обаче беше успял да отреже част от клоните и с голямо внимание и осторожност можеше един от нас да се разположи под него, като замята винаги отдолу нагоре, а при вадене се налагаше да се заобиколи с въдицата пречещия клон.
 
За другия от нас нямаше да има никакъв проблем, защото на съседното местенце нищо не му пречеше да ръкомаха както си иска с тоягата.
 
В крайна сметка аз се чучнах под дървото, а Павката на чистото място и след 5 минутно скубане на шавара с косата успях да оформя що годе прилично местенце до сами тръстиките дето ми е баш по вкуса.
 
Тоя път имахме и невероятен късмет с посоката на вятъра, който ни биеше в гърба, а че си бе силен, силен си беше и то почти през целия ден.
 
Нахвърляхме по някоя и друга шепа бял червей, някой и друга кора хляб, малко варено жито дето Павката е прихванал някаква модерна технологии и го прави в термос и заметнахме индикаторчетата.
 
И като се заредиха едни часове на непомръдване на тия пусти стиропорени топчета, абе очите ни изтекоха и нищо, ама съвсем нищо.
 
По едно време Павката не издържа и тръгна на експедиция за коприва но и там удари на камък и се върна разочарован.
 
Към 17 ч. бяхме готови да съберем тоягите и кой от къде е независимо от риска да ни лепнат етикета на евроскептици, защото капото ни бе като нарисувано и програмата на ЕС отиваше при кривите краставици демек по дяволите.
 
Но мисълта, че като се приберем жените може и да не ни пуснат вкъщи защото за пореден път само пари трошим и нищо не носим за ядене ни накара да играем вабанк до стъмване.
 
То барем коприва да имаше та да замажем очите им, а то и коприва йок.
 
Остана ни само надеждата, че където е текло, пак ще тече.
 
И вярно, някъде към 17,30 ч. индикаторчетата на Павката рязко изчезнаха изведнъж и той от изненада изпадна в ступор и засече със закъснение, та гадинката дето го нападна избяга.
 
Веднага след това аз извадих един малък слънчак на който истински се зарадвах, че нещо ме удостои с вниманието си.
 
После започна истинския риболов, като рибата се активизира като по часовник.
 
Рибите бяха прилични за вида си перки, като излязоха две, три ама много добри.
 
В крайна сметка направихме един едночасов екшън, та хем да начешем крастата, хем половинките ни да ни гледат с възхищение, хем да сме политкоректни европейци.
 
До стъмване каквото даде рибата, даде и това беше.
 
После почти пипнешком събиране на такъма и бегом дамой, щото ракийката и салатката си ги бяхме заслужили.
 
Странно е но ми се нравят такива трудни риболови, защото тогава изпитвам истинско удовлетворение, че независимо от всичко съм надделял и съм си заслужил тръпката на успеха.
 
Разбира се че не бих се отказал от интензивните през целия излет, динамични риболови, но за тях трябва още малко да се почака и пролетта да навлезе изцяло в правата си.

https://youtu.be/lZtGB-cBCuo