Тази неделя и без това изнервен до полудяване от липсата на адекватни автомонтьори около нас, които да накарат фронтерката да пали на бензин, и перспективата да прекарам слънчевия следобед в обкръжението на начумерената ми половинка, която постоянно волно или неволно непрекъснато изпитва отношението ми към домашното насилие, поставих ребром въпроса на сина ми, да ми осигури превозно средство, за да не станем за кашмер на комшиите и повод за подписване на Истанбулската конвенция.
 
За съжаление неговата кола бе забягнала на морето със сестра му, зетя и внуците така, че единственото възможно превозно средство бе малкото кабриолетче Пежо 206 на кандидат снахата, което секвестирах набързо.
 
Да ме прощават всички колеги, които карат това мъниче, но аз трудно намирам разумно обяснение как един сто и кусур килограмов мъж, може да се чувства удобно в него.
 
Вярно, пъргаво е и багажника му е като за трима длъжника, но за да се чувстваш що годе комфортно, трябва да му изскубеш предната седалка и да шофираш седнал на задната.
 
Според мен би следвало да задължат производителя да слага не една, а две червени точки на предното стъкло, които да предупреждават евентуалните купувачи, че този автомобил не е препоръчителен за хора над 70 кг. и с над 170 см. височина.
 
Все пак на момичето си му е тамън, пък и аз бях моторизиран, така, че спасихме положението.
 
Единствената разумна алтернатива бе да отскоча до Банкя и да потърся някакво забавление по река Какач, която от няколко години се глася да изследвам по-сериозно, но все отлагам по една или друга причина.
 
Преди известно време във вилната зона над градчето хванах две балканки, но от мряната там нямаше следа.
 
За това сега бях решил да я потърся малко след къщите, близо до завода за минерална вода.
 
Предварително си бях написал домашното и бях разучил евентуални вирчета и подходи към тях от гуглето, но както често става „човек предполага, а Господ разполага”.
 
Така че един час се въртях като шугав по бреговете й, докато се докопам до някаква по-голяма локва, приличаща що годе на перспективно вирче, в иначе плиткото каналче наречено река.
 
В интерес на истината, очаквах много по-нелицеприятна картина от мръсна и миризлива вода, по която се носят продукти на човешката отделителна система, но истината бе, че водата си бе доволно чиста и ако не са боклуците натрупани на отделни места по брега или довлечени от водата, след като първобитни неандерталци са решили да се отърват от тях по най-лесния начин, то може да се каже, че всичко друго си е наред с нея и дори е доста приятно.
 
Ако бях на мястото на баш шефа на държавата, дето това си му е родната река, щях без да се съобразявам, какво ще каже опозицията, да наредя почистване на коритото и бреговете й, ако ще и с еврофинансиране, та да стане още примамлива и привлекателна.
 
Пък ако това стане инициатива за цялата страна му гарантирам едно най-малко   200 000-но твърдо ядро от организирани риболовци избиратели, подкрепящо го на всякакъв вид избори.
 
Щото сега положението е „По-хубаво няма да стане, по-лошо няма накъде” и е крайно време това да почне да се променя.
 
Та както казах нямах почти никакви очаквания в това 50 – 60 см. дълбоко вирче да хвана нещо по-голямо от копърка, но винаги има един въгарец, дето ме човърка от вътре и тайно ми говори „Абе може и да станат нещата”.
 
До сега често е успявал да познае за риболова, но за билетче от лотарията или числата на тотото е абсолютна нула.
 
Е, това което се случи не подлежи според мен на разумно обяснение.
 
Още с първото замятане, докато слагах пръчката на стойката усетих удар на прилично рибе.
 
Веднага прехвърлих и след трийсетина секунди хванах първата добра кара (в случая какач) мряна.
 
После като се заредиха, я мренче я кленче – умирачка има, отърване не, а скука съвсем.
 
Даже за първи път не можах да си изям целия геврек дето си купувам за обяд, щото няколко пъти го оставях на земята от зор да засичам с тоягата.
 
Предаването „Гол, след гол” ряпа да яде.
 
Тука си бе направо „Гол, гол, гол, след гол, гол, гол”.
 
Нямам спомен някъде да съм имал такъв интензитет на кълванета по реките и изненадата дори на вътрешният ми глас бе огромна.
 
По-едно време след едно небрежно пипане и засечка убодох и закачих един клендак килограмовец, който поразходи куката наляво и надясно по вирчето, показа ми се за малко над водата, изплю куката и си замина кълнейки ме злобно и нецензурно.
 
Е, ако не бях заснел това и някой ми го разправяше, щях да му подаря жълтата фланелка и да го предложа за книгата на Гинес в графа най-откровени рибарски лъжи.
 
После при едно замятане, още с падането на стръвта усетих мощен удар на подобен екземпляр, но до засечка не се стигна, а  в късния следобед в далечния и плитък край на локвата, видях как риба с подобни размери скочи двадесетина см над водата в опит да хване най-вероятно някакво ципокрило.
 
Все още се колебая дали съм с всичкия си или това ми се е привидяло, но видеото не лъже и в тази маловодна река явно по някакъв странен начин съществуват едри риби.
 
По едно време реших да разнообразя и да потърся какво ще клъвне на плувка.
 
Ами, кленчетата не оставяха възможност на дънната риба да се отчете с пипане, защото кълвяха веднага.
 
Почти на всяко изтичане следваше удар и засечка.
 
Кога ялова, кога със закачено рибе, няма значение.
 
Отгоре вършееше клена, а на дъното пиратстваха мренчоците.
 
Освен приятния и интензивен риболов, хубавото беше, че нямаше жив човек около мен и най-вероятно бях единствения пръчконосец за деня.
 
После отново преминах на полутежко, защото моята си рибка пипаше само на този метод.
 
И така до мръкване.
 
Кеф, та кеф отвсякъде!
 
Към 21 ч. събрах такъма и предоволен се запътих към чакащата ме малолитражка.
 
С зор, пот и псуване се умъкнах в нея, като водолаз в неопренов костюм и потеглих в чудесно настроение към вкъщи.
 
Тая рекичка, дето тече в задния ми двор в квартала където живея се оказа супер изненада и толкова богата с риба, че като чели сънищата ми са станали реалност.
 
Сега само трябва да сънувам и числата от тотото, че да мога да стегна с печалбата Баба Наста и да си се ширя на спокойствие в нея.

https://youtu.be/JvhcgpHkKhU