Почти цяла зима сериозно се подготвям за повишаване професионалната ми квалификация по азиатски риболовни техники, гледайки безброй клипчета от почти всички страни от този континент.
 
Вярно че ако нещата ставаха с гледане, то кучето месар ще е, ама нейсе.
 
Каквото видял, видял, каквото разбрал, разбрал.
 
Идва време за практика и нямам търпение да се закитайча по водоемите.
 
Надявам се че с раздвижването на рибоците през пролетта, ще мога да направя нови интересни клипчета на базата на това което съм видял и научил и новозакупените технически средства за тази цел.
 
Същевременно разбира се не съм спирал да ползвам трудно извоюваното си право през годините, уикендите да съм далече от всякаква домашна работа и да обикалям по водоемите, пък който иска ей му на прахосмукачката, свободата да сготви каквото си реши за вечеря и телевизора само за лично ползване.
 
За мое съжаление обаче нямах забележителни излети, особено през февруари, дали защото на късмета ми му беше студено та не мърдаше от вкъщи или пък защото това е най-джендърския месец дето човек не знае какво време да очаква.
 
Не случайно именно тогава са и двата празника на любовта във всичките й познати форми, а именно втори и четиринайсети февруари.
 
Първият исконно нашенски появил се нелегално през социализма и празнуван най-вече с шеги и закачки между мъжката част от населението, вторият привнесен в последно време от западноевропейските ни партньори в едно с Хелоуин и други подобни.
 
Така че съвсем основателно можем да дадем своя съществен принос към обогатяване на неолиберализма и евроатлантическите ценности, като предложим ООН да признае за все световен празник втори февруари (Джендърдей), а месеца да се прекръсти на Джендуари.
 
Разгеле дойде Март и независимо, че цяла зима Дядо Мраз ходи с моряшка фланелка с къси ръкави, закичен с цъфнали кокичета още от януари, времето започна осезаемо да се затопля и надеждата, че рибоците ще почнат да мърдат става все по-реална.
 
Тази неделя към 11,30 ч. припалих бабичката и с Бога напред се понесох към един много слабо посещаван гьол от мен – малкият неговански известен още като Санчо Панса.
 
Признавам, че това водоемче е далеч назад в класацията ми за любими местенца около София и макар, че няколкократно съм го посещавал през годините, никога не съм правил забележителни излети по него.
 
Даже във видеотеката ни има едно единствено клипче от него и то през далечната 2012 година.
 
За това бях тръгнал с малката кошница и нямах кой знае какви очаквания за успешен излет.
 
Факта обаче, че по това време на годината по него почти няма хора, близостта му до вкъщи, удобството таралясника да е до теб и то без да наклепан с кал до прозорците и същевременно успокояващата гледка на зашаварения от всякъде водоем ме накараха да го избера като неделна дестинация.
 
Към 13 часа най-после приключил с разстановката на такъма и разположил се на може би най-удобното място заметнах индикаторчетата и въпреки ветровитото време наченах с риболова.
 
След като уточних къде ще търся рибите и прецених посоката на вълните, захраних с две чашки бял червей.
 
После се наложи да ползвам скъпоценната за мен коса за водорасли, предвидена именно за такива случай, когато се налага да премахнеш някое и друго стъбло тръстика, полегнало настрани и гарантиращо сигурна закачка, ако държиш да хвърляш в близост до него.
 
Тази ми изхабена енергия по скубането на шавара не бе напразна, защото по-късно именно там се разиграха основните събития от екшъна с червеноперките.
 
За съжаление от 13 до 16 часа, нямах никакво пипане, абе пълно мъртвило.
 
Все едно рибоците тръгнаха да обикалят гьола место по место и мен ме бяха отсвирили като последна резерва.
 
В крайна сметка в четири следобед явно убедени, че само при мен могат да хапнат на аванта се събраха и регистрирах първото вкарване на индикаторчетата под водата, а впоследствие и първото рибе на куката.
 
После започна едно неспирно кълване за което човек си мечтае и надява особено през този труден сезон, че ум да ти зайде.
 
От време на време подпрашвах по някоя и друга доза бял, за подържане на интереса, но не съм особено убеден, че това имаше някакво значение.
 
Мисля че просто се бе разчуло в целия гьол, че армията на спасението раздава безплатна манджа тук и от всякъде се бяха стекли желаещи перки да похапнат.
 
Вярно размерите бяха между малки и средни, но кефа от интензитета на кълванетата беше абсолютен.
 
За два часа от 16 до 18 часа направих толкова засечки след кълванета, че дето се вика чак да му писне на човек.
 
В крайна сметка на свечеряване освободих лакомата пасмина обратно във водата и доволен от риболова се запътих към дома.
 
Обичам такива излети, когато си отишъл с неголеми надежди на трудни водоеми, знаейки, че шанса за нещо запомнящо се е минимален, пак то се получи приятна изненада и динамичен риболов.
 
Ей на това му викам истински кеф.
 
От сега нататък обявявам пети март за ден на червеноперката или Червен Перковден.
 
Ден в който, ще връзвам мартеници на въдиците и задължително ще правя излети специално за червеноперки.

https://youtu.be/fyy4iXujvJU