Направих вече прилично количество лазарници, ама такава каръшка година нямам спомен да е имало друг път.
 
Дето се вика все е имало да няма, ама такова нямане не е имало.
 
Още от морската ми почивка в началото на септември си пролича, че нещо не е на ред с рибоците или късмета ми.
 
Обикновено през втората половина на октомври каракудите обявяват частична мобилизация и лека полека, все още хранейки се, се насочват към зимните си спални помещения.
 
Тази шибана година още през септември може би заради онова няколкодневно застудяване обявиха пълна мобилизация и ги отнема тотално от бреговата ивица, където аз обикновено извършвам специалната рибарска операция тип херабуна.
 
Мъка, мъка и голям зор за някоя и друга заблудена перка или костуре, а често и без нито едно „пип” или  „кълван”, както казват нашенските колеги китайци, понаучили някоя и друга дума на български.
 
На туй отгоре преди 15-тина дена омикронясах заради солидарност с жена ми, та ни се наложи да се търпим цяла една седмица заедно вкъщи.
 
Абе свестните жени донесат на мъжете си, я високо кръвно, я нервна криза или венерическа болест, а моята ми докара уж малка микроонна болест, ама си е голям кахър.
 
Тая събота с Павката в отчаянието си от двумесечните несполуки решихме да отидем на старото корито на Лесновската река, ега нещо се излъже там да клюцне стървищата ни.
 
Основание за избора ни беше плиткото и сравнително тясно корито, което има на няколко места малко по-дълбоки вирчета, където евентуално може да се събират рибоците за зимна дрямка.
 
Това добре, ама на място се оказа, че по повърхността на водата плува един дебел слой водна леща и вирчето което бяхме набелязали бе цялото един зелен жабурняк отгоре, дето си е направо неприятно да се мъчиш с въдицата.
 
Така в търсене на чисто място пътувайки по поречието се озовахме на платения гьол в село Доганово, дето никога не сме посещавали.
 
След кратък анализ на възможните други дестинации решихме, че Всевишния нарочно ни е довел да това водоемче и макар отявлените ни предпочитания за диви локации, най-логичното бе да се пробваме на това гьолче.
 
Както вече споменах, никога не бяхме идвали тук и нямахме никаква идея, какво плува във водата и аджеба хранили се още или е сън засънило.
 
Водоемчето макар и платено е доста приятно и удобно място, а и липсата на много колеги предполагаше, ако не друго, то поне приятно изкарване на времето.
 
Разположихме се по интуиция горе, долу в средата му от двете страни на един храсталак надвесен над водата и захерабунствахме всеки според разбирането на това понятие.
 
Условията за риболов по него са напълно приемливи.
 
Броиш десет лева на въдица, не разтваряш живарника и връщаш всичко което хванеш обратно във водата.
 
Още с началните подавания отчетохме кълванета, което си бе многообещавощо предвид двумесечната засуха и силно мотивирани поради този факт влезнахме в ритъм на кълване, засечка и няма никой на куката.
 
Това се повтори поне по десетина пъти и при двама ни, докато Павката не изпусна нещо усещайки го на куката, а в последствие извади една дребна перка.
 
При мен кълванетата също бяха чести, но поради по-големите куки, които изисква риболова на тесто нищо не се убождаше.
 
Тогава смених куките с малко по-малки и при едно от кълванетата след засечката усетих мощно съпротивление на едра риба, която огъна тоягата и се заразхожда няляво, надясно.
 
Няма защо да обяснявам, че се отреперах целия и след няколко минутна борба един хубавец шарковец се предеде в кепчето, сигурен, че ще бъде пуснат след заснемането обратно в естествената си среда.
 
Обикновено големите риби идват на хранилните петна доста по-късно от малките рибета и кълват най-често на свечеряване, а това да ти клъвне такъв бабаджан още в самото начало на риболова си е истинско чудо.
 
По-голямо чудо от това е само Павката, който практикува лятно моржуване.
 
В смисъл колкото и да стане хладно през лятото и есента има ли малко слънце и безветрие, той е разсъблечен гол до кръста трупайки топлина за зимата.
 
Но паднат ли температурите под 12 градуса нищо не е в състояние да го изкара на риболов, ами си седи вкъщи гушнал климатика.
 
И сега почти до момента с изваждането на шарана беше се стриптизирал до кръста, а аз за баланс с пуловер и зимна жилетка, щото ноември не е за подценяване.
 
Веднага след емоциите с шаркото задуха сравнително силен насрещен вятър, при което летния морж набързо се облече и избяга на отсрещния подветрен бряг да му духа в гърба, като и паркира колата си така, че да му прави завет.
 
Толкова с неговото лятно моржуване за тая година.
 
Отиването му на отсрещния бряг се оказа голяма грешка, защото бе забравил батериите на камерата си и нямаше как аз да му снимам рибоците от моето място.
 
За това макар, че сме двамата, екшъна в клипчето е само от моя риболов.
 
 
Та по тоя повод ще кажа „да си бе до мене седяло, да се бе в клипче видяло”.
 
Дали заради вятъра или просто рибоците дойдоха на хранителното петно образувало се в точката на захранване от разпадащите се теста, но при мен започна доста интензивен риболов на каракуда и доволно приятни емоции.
 
Направи ми впечатление, че не малка част от каракудите бяха с разкъсани и впоследствие зараснали, но все пак осакатени джуки, което говореше, че са улавяни многократно.
 
Аз като последовател на азиатските риболовни техники, ловя с куки без контри, които са много по щадящи устите на рибите.
 
Може би на такива места, където задължително трябва да върнеш рибата е добре да се помисли дали да не е препоръчително да се лови с такива куки, защото е малко тъжна гледка риба с осакатени уста.
 
Но в крайна сметка това го решават арендаторите на водоемите, така че си е тяхна отговорност.
 
Много мразя точно това време на годината до Коледа, защото денят намалява непрекъснато и времето за активен риболов става все по-малко и по-малко.
 
За това ми е доста странно, че употребявайки думата привечер става въпрос за 5 ч. следобед.
 
Та привечер вятъра спря, водата стана огледало и яловите засечки започнаха да минават допустимо търпимата граница след която човек включва на авариен режим и в нецензурен словоред пустосва майките, лелите, че дори и бабите на нахалните дребосъци дето му крадат стръвта.
 
Оказва се обаче, че може би незаслужено съм обиждал рибешката младеж, защото вечерта след като се прибрах и коментирах с мой приятел и комшия риболова, той ми спомена, че там имало много раци, които били виновниците за тази мистерия.
 
Ако бях запознат с този факт предварително нямаше да се китайча по метода едната кука на дъното, а щях да търся рибата доста над него, но все пак и така направих добър излет.
 
Дори с последните лъчи светлина затапих с една каракуда и напълно доволен официално затворих сезон 2022 г. за херабуната.
 
Не, че няма да се пробвам и зимата по реките с този метод, но там си е Божа работа и има много неясни моменти, които трябва да усвоя по метода проба, грешка.
 
А що се отнася до водоемчето, то определено съм доволен и някой ден да е живот и здраве ще го посетя отново!

https://youtu.be/VVHrN8IdQF0