В края на август изведнъж толкова ми се заприморчи, че идвам издържах началото на септември и с жената поехме курс към лятната ни „резиденция” в Приморско.
 
Тая година викам си ще отидем по-рано, че току виж изведнъж дойдат големи групи руски туристи с каски и пълно бойно снаряжение и няма да останат свободни квартири.
 
Само че, поради лошо стечение на обстоятелствата един ден преди да тръгнем се направих на мъж с една нова пералня и някак си прецаках ахилеса на левия си долен крайник.
 
Болката си бе търпима, а аз нося на болки от всякакъв характер особено на, болка от преяждане, болка от препиване и да не продължавам повече заради малолетната аудитория, така че на първи септември подгоних колата, както се казва с 200 към обетованите ми риболовни полета.
 
От толкова мерак да стигна възможно най-бързо, успях да се класирам за една следобедна баня в морето и дори няколкочасово пробване на Дяволската река за морски кефал.
 
Кефал йок, ама нейсе предстояха ми седем дни риболов и морски бани.
 
А пък на втори щеше да пристигне със семейството си при нас и моя приятел и колега Божко от Варна дето ме вкара в занаята с китайските методи на риболов, та щях да си имам компания, а не да замръквам сам по гори Тилилейски демек Странджа, я на Дяволската река, я на  Караагач, я на Велека или Ропотамо.
 
Не че Божко си няма море на Варна, ама си няма там хубави реки освен Камчия, та много му беше мерак да риболовстваме по тези места и да видим какво ще се получи.
 
На другия ден състоянието на левачката ми взе да се влошава най-вероятно от кривенето на стъпалото по пясъка и да ми сигнализира, че ще бера ядове, ама кой да обърне внимание, та отпраших към устието на Караагяч за кефал, ама ходилото взе да се подува та не можах да слезна по наклона до брега и се прибрах опозорен.
 
С Божко на трети следобед към 15 часа вече размахвахме тояги на моето място на чатала на Караагач, дето миналата година се борих с шараните, но нищо сериозно не прояви интерес към кулинарията ни, а менюто бе наистина богато.
 
Вечерта като се прибрахме така ме стегна крака, че цяла нощ вих на умряло от болка, а нищо обезболяващо нямахме под ръка.
 
Оказа се че въобще не беше разтегнато някакво сухожилие както си мислех, ами си ме бе гепила оная болест дето и викат царската и дето е спомогнала много за победата на Аспарух над византийците, щото началника им Константин 4 Погонат си е бил камшика в разгара на сражението и е отишъл на бани да си лекува подаграта.
 
В интерес на истината го разбирам напълно, щото и аз на другия ден прекарах в бокса и не успях да отида ни на плаж ни на риба.
 
Сутринта пратих половинката до дежурния по спешна помощ, та ме прегледа дистанционно само че оф лайн, демек по разказ на жена ми, та ми изписа някакъв илач и общо взето цял ден бях хоризонтиран като мехурче в либела.
 
Божко отново отиде следобед на Чатала, но успеха му се състоеше от няколко водни костенурки.
 
На пети сутринта имаше някакво подобрение и с помощта на един бастун измолен от хазаина можех що годе да пристъпям криво ляво.
 
Ако бях испанец сигурно щяха да ми викат Патрагеньо, по аналогия на бившия футболист на Реал Мадрид, Емилио Бутрагеньо, щото така си патрах с бастунчето, че жив да ме ожалиш, но нямаше никакъв шанс и него ден да пропусна риболова, така де аз да не съм византиец.
 
В интерес на истината така и не успях да схвана с коя ръка е правилно да се подпирам на бастуна, лявата от страната на болния крак или дясната дето ми е по-сгодна.
 
Май това е екзистенциален въпрос върху който спокойно може да се защити докторска дисертация по медицина, физика, философия и един куп още науки.
 
За мен обаче бе важно, че тази допълнителна опорна точка ми позволяваше определена макар и ограничена степен на свобода и придвижване, така че в късния следобед с Божко цъфнахме на моето си място на Дяволската река в близост до летището.
 
Оказа се, че там в момента някаква фирма е получила разрешение за сеч и от гъстите храсталаци и дървета не е останало нищо право, а цялата дървесна маса бе свлечена на земята, така че единственият ми ориентир се оказа скъсаната преди няколко години от водата дига.
 
Независимо от тази промяна в пейзажа реката си бе чудесна и дори нападалите от сечта клони в нея предполагаха още укрития за рибоците.
 
Само дето рибоците не мислеха така и ако в крайна сметка не бяхме чули изпляскването на един шаран по-нагоре от нас и не боднахме по някоя и друга белица и костенурка, спокойно можеше да предполагаме, че е лишена от биологичен живот.
 
На шести септември беше последната възможност да риболовстваме заедно и за това си правехме сметката най-накрая да отидем до язовир Мандрата за когото бях чувал само добри отзиви.
 
Това добре, но като видяхме, че се очаква 7 – 8 метра вятър в секунда и като осмислихме факта, че бе почивен ден и сигурно ще е пълно с колеги, а ние не познаваме водоема и не знаем къде да отидем, решихме да заложим на все пак на мен познатия ми язовир в близкия Лозенец, а именно язовир Голям Лозен.
 
Там открихме фантастични места с равен и удобен бряг със сянка и дълбочина от порядъка на три, четири метра, дето нямаше начин да не живеят големите рибоци.
 
И като ги зачесахме едни шарани от около 5 – 10 см. ум да ти зайде.
 
Абе то става толкова изнервящо и дразнещо на всяко хвърляне да ти кълве този дребосък, че на човек му се иска да захвърли тоягите навътре в язовира и никога повече да не се занимава с риболов.
 
Ни едър, шаран, никаква каракуда, никакви перки, абе нищо, ама съвсем нищо друго от тази невръстна паплач и една две слънчевки от същия калибър.
 
Божко успя на мач да хване навътре едно шаранче около двеста грама и това бе всичко от съвместните ни излети.
 
На следващия ден приятелят ми си замина за Варна и въпреки никаквите излети беше доволен от посетените реки, а аз вече малко по-добре реших, че последният ми ден ще е с всички екстри, та сутринта плажувах по чехли на пясъка, топейки се до глезените в морето за цяр, а следобедта в отчаянието си от досегашните излети, реших да посетя несвойствени за моето разбиране за истински риболов места, като някой платен язовир в близката околност.
 
Ориентирах се към едно язовирче отново Лозенец за което бях чел, че е арендувано и става за целта.
 
Когато го открих насред полето се оказа действително частно, но риболова беше забранен.
 
Тогава дръпнах към Черноморец и с питане открих отново някакво язовирче на което се мъдреха същите табелки – „Частна собственост, риболова забранен”
 
Беше станало 16 ч. а аз още нямах идея къде да прекарам оставащите три часа и половина до стъмване.
 
Затова реших да рискувам и ако ще се вайкам ще е най-добре да е на Вая.
 
Т.е. Бургаското езеро, дето е най-голямото природно езеро у нас и дето миналата година не можах да уцеля, ами направих обратния завой преди него.
 
Този път грешка нямаше и започнах да си търся място сред абсолютно непознатия ми бряг обрасъл с шавар.
 
Където и да спирах всяка дупка в саза, както наричат по този край шавара, беше заета от някой местен колега и нещата отиваха към тотален провал.
 
Най-накрая един колега ме насочи към едно свободно местенце до него, което в никакъв случай ако не го знаеш няма да го откриеш.
 
Дори ми каза, че направо на един метър от брега където свършват тръстиките скоро е извадил шаран два и половина килограма.
 
Стори ми се странно такъв шаран да плува на 70 – 80 см. дълбочина, а това бе дълбочината повсеместно около брега доколкото разбрах от колегата, но факта, че е бъкано с риболовци говореше, че независимо от плиткажа действително има риба в езерото.
 
След кратко натакъмване към 17 ч. пуснах 4,5 метровата корейка в действие и след 5 -10 минути се започна предаването гол след гол.
 
Вярно с дребни каракудки, но с такъв интензитет, че за два часа и половина изразходвах толкова тесто, колкото по други водоеми изразходвам за три, четири целодневни излета, а накрая в живарника имаше достатъчно риба за обилна вечеря на многодетно ромско семейство.
 
Дори извадих и едно малко шаранче освободено разбира се немедлено, което заедно с думите на колегата дето ми показа мястото подхранваше надеждата, ако не за някой як шаран, то поне за някоя и друга бабаджанка.
 
Уви нямах слука да се сборя с такива риби, но все пак съм доволен, че посетих това езеро и направих един кратък опознавателен излет.
 
Тази година е най-слабата ми година по този район откакто го посещавам.
 
Случвало се и други години да не са особено успешни, но никога не е било чак такъв карък.
 
Догодина да е живот и здраве ще гледам по това време отново да дойда на Приморско, защото най-вероятно в някой предишен живот пъпа ми е бил хвърлен тука и този път ще направя всичко възможно да посетя и Мандрата, пък и няма начин всеки път късмета да ми е такъв.
 
А пък тази ми морска почивката със сигурност ще я запомня, най-вече с бастуна!:)

https://youtu.be/WL5zDBft1iA