В събота сутринта с Павката все още нямахме ясна идея, къде аджеба ще давим червеите днес, когато изведнъж така ни се дочелопечи, че всички други алтернативи загубиха смисъл и поехме към избраната дестинация.
 
Този път бяхме твърдо решени да проверим плували нещо с перки в малкия гьол на Великата Челопечанска Баластриера, който за наш срам никога преди не бяхме посещавали.
 
Бързо се ориентирахме и стигнахме до него, но там ни чакаше неприятна изненада.
 
Навсякъде имаше табелки „Не преминавай, необезопасени боеприпаси”.
 
Макар да са минали вече близо 16 години от взрива на военните складове наблизо, явно не всички боеприпаси са намерени и унищожени.
 
И тъй като и двамата не сме настъпвали до сега никаква друга мина освен с биологичен произход, оставени от пасящи крави или закъсал колега зорлия, решихме да не се доверяваме на източника на българската храброст „ вярата в собственото безсмъртие, защото на мен това не може да ми се случи”  и да не рискуваме да станем за кашмер на стари години.
 
За това направихме кръгом и се ориентирахме към големия гьол в близкия му до Джъмбото край.
 
Тъй като нямаше абсолютно никакви други колеги по нашия бряг се тропосахме на две прекрасни места в края на гьола.
 
Това заедно с фантастичното време и биещата се, в отсрещния шавар, риба, предвещаваше приятно прекарани часове на тотален релакс.
 
Мина известно време, докато нацелим подходящата дълбочина и първата каракуда огладняла след бурния секс в шавара, не се полакоми за трохата и не посети живарника ми.
 
След малко и Папката фиксира една подобна риба и нещата потръгнаха на кеф та кеф.
 
Към 13 ч. рибата се активизира още повече и почти всяка троха или житце бе атакувано от изгладнелите караконджули.
 
Вярно размера им бе средна класа ненадхвърлящ 400-те гр., но пък си имаше достатъчно борба и тръпка при ваденето им.
 
По едно време ми звънна Цецо от Белопопци, който по стечение на обстоятелствата се оказа на десетина км. от нас, та не се сдържа да мине да ни види.
 
След двадесетина минути цъфна при нас открил ни от раз, като оперативно куче, въпреки мъглявите ми обяснения за точното ни местоположение и сефте идването му на този гьол.
 
За негово съжаление обаче, бе направил фатална грешка да не си носи такъми, смятайки да поседи малко при нас, колкото да се ориентира на това ново за него място.
 
Това рибар да отиде на водоем без въдици си е чист психологически тормоз.
 
Та виждайки в очите му огромното съжаление за допуснатата грешка и загрижен за негативните последици от това за душевното му равновесие, му дадох една от тоягите да покъца и той, че да може да спи спокойно вечерта.
 
След малко към нарастващата ни група се присъедини и още един млад колега Стефан с който се запознахме на място.
 
Та и той вместо да си се прибере след работа и да си почива, бе предпочел да обиколи информативно гьола, за да се ориентира за неделния си излет.
 
Така в сладка раздумка и тук таме по някое извадено рибе, четиримата прекарахме около два часа, преди Цецо и Стефан да си тръгнат.
 
Останали сами към 18 ч. и максимално концентрирани върху антенките на плувките си двамата с Павката с нетърпение очаквахме час пик на кълването, което обикновено е на свечеряване.
 
За съжаление макар, че както обикновено, стояхме до мръкване, такъв момент не настъпи, а обратно, рибата се изпокри за свалки в шавара и само някакви безобидни дребосъци попипваха на час по лъжичка.
 
Нямаше смисъл повече да упорстваме и към 20,30 ч. събрахме такъмите, освободихме малолитражките обратно в гьола за доохранване с поръчение да удвоят размера си догодина и се заклатушкахме на обратно по бабуните на черния път към вкъщи.
 
Изкарахме чудесен излет този ден, с достатъчно екшън, хубаво време и сладки приказки с приятна компания.
 
Както се казва – какво повече му трябва на човек!

https://youtu.be/eozDCw_Oqug