Няма грешка в заглавието на това клипче, защото за мен езерото на всички езера в София си жив пънк отвсякъде.
 
Да ме прощават всички колеги, за които този водоем е любимо място за риболов, но ние с него храним взаимна антипатия от много отдавна.
 
Не знам дали поради проклетия си характер от типа „всички на опаки, аз на терсене” или заради някои малки но съществени подробности, като раннопролетната отблъскваща картина от нагъчкани, като на технопарти  абонати на пенсионната система на локвата наречена  Бъбрека, за да уловят по някой и друг уклей или пък заради обикалящите го през уикенда, често доста шумни всевъзможни туристи, а да не коментирам честата смяна на нивото заради ВЕЦ-а в Кокаляне, която пресича риболова, като с нож, но никога не съм бил фен на това място.
 
Не такъв обаче е колегата Митко Петров, за който Пънча е светая светих на софийските водоеми и който с две фотографии на пълен с платики живарник отпреди карантиносването ни, не му се наложи кой знае колко да ме убеждава във вторник да направим един излет по него.
 
Както вече споменах сигурно съм единствения риболовец в София, който не е на ясно с местата и риболова по това иначе красиво местенце, та се доверих на Митко изцяло за избор на места.
 
Пристигайки някъде към 10 ч. сутринта, заварих Митака заседнал от рано утро, вече с понапълнен с перки и уклей живарник, но от повода за избор на риболова ни този ден – платиката, нямаше никаква следа.
 
Тук е мястото да кажа, че докато премина пеша 150-те метра от паркингчето при банята до избраното място, натоварен с цялото си риболовно снаряжение, като кашик картечар на учение, бях си направо баялдисал и спирах за почивка на всеки 30 метра.
 
На туй отгоре нинджа маската, дето ни задължаваха да носим се бе омокрила здраво от стичащата се по лицето ми пот и допълнително ми пречеше да дишам що годе нормално.
 
Чудя се ако следващия път влезна в банката с маска на Рейган, Никсън или Джими Картър, като по филмите, дали ще приемат паричната ми вноска по кредита или с вдигнати високо ръце, ще ме финансират безвъзмездно с цялата парична наличност от трезора и банкомата отпред.
 
В крайна сметка, не би следвало да нося наказателна отговорност, защото спазвам указанията на щаба и предпазвам себе си и околните от ковида.
 
Най-накрая заседнах на съседното място до Митко и след един час натъкъмване към 11 ч. заметнах и зачаках платиките.
Вместо платики обаче започнаха едни червеноперко-бабушки и един ненаситен уклей та нямаше отърване
 
Някои от перките и уклейте бяха с доста прилични размери, но по-голямата част си бе средна хубост.
 
Дали защото все се надах да тръгне платиката, а тя така и не искаше, но не можах да изпитам максимално удоволствие от иначе динамичният риболов.
 
Имаше и периоди на затишие, но после следваше период на активизиране и нова серия от перки и уклей.
 
Така премина деня и чак някъде към 18.30 ч. малко преди да си тръгне, Митко извади 4 платики едва ли не изпод краката си.
 
Аз стоях до мръкнало, но платиката така й не ме удостои с вниманието си, за разлика от 10-тината много добри перки, които не успях да заснема, поради техническо недоглеждане от моя страна при зареждането на последната батерия за камерата.
 
Така, че в един момент се оказах без основния инструмент на видеодокументалистиката и се наложи рано, рано да прибера камерата.
 
Няма да коментирам връщането до колата, защото не бе по-малък кошмар от отиването до мястото.
 
Само ще спомена, че пристигайки до баба Наста, се бях оплезил като емблемата на „Ролиг Стоунс” и имах чувството, че за малко съм се разминал с придружаващо сърдечно съдово заболяване.
 
В съботата след като си свърших задачата в село Бистрица, реших да се спусна отново в Панчарево, защото бе най-логичното нещо, което можех да направя, а и жената каза, че няма да ме пусне вкъщи, ако не види, че съм хванал поне една платика по него.
 
Вече споменах, че не познавам местата там и след като видях запълнените паркинги пред и над банята осъзнах, че трябва да търся друго различно място от вторнишкия ми излет.
 
С цел колата да не е пак на голямо разстояние от мен, спрях на първото оформено паркингче с десетина коли по него, малко след моста на Бистришката река.
 
Този път оставих част от багажа в колата и взех само най-необходимото с мен,  което все пак си имаше едно 10 -15 кг.
 
Като турим към него и двете торби цимент по мен живо тегло, все пак една значителна маса от кости, мускули, откровени тлъстинки и рибарски такъми, заслиза по 60 градусовия склон с 10-метрова денивелация, запровирайки се през клонаци, храсталаци и всевъзможни дърволяци, без цел и посока, както се пееше в една песен.
 
След две подхлъзвания и поне три набождания на разни трънки, осъзнах, че риболова може да бъде твърде рисков спорт, особено за хора наближаващи възрастта на рисковата група.
 
Разгеле успях да се добера до едно прекрасно място, което осмисляше напълно алпинистките ми неволи при слизането и след като оскубах две бали водорасли с косата си, го оформих по всички световни стандарти.
 
Отново подчертавам, че не познавам езерото и останах неприятно изненадан, че 4-метровата дълбочина от вторнишкото място се бе стопила до около метър и половина.
 
Нямаше никакъв смисъл да търся друго място и реших, че риба дом няма и ако иска ще ме намери тука.
 
Извадих телещеката и дори изпробвах едно приспособление направено по почина домашен майстор, което служи за поднасяне на байт дропера навътре.
 
Видях нещо подобно в едно клипче на един колега, но неговото си бе фабрично изработено и определено по-фино.
 
След като го търсих напразно по рибарските магазини, накрая си го направих сам от две щипки за ъгли за маса.
 
Е не е така дизайнерско, като фабричните, но уверявам, че върши безпроблемно същата работа.
 
Този път ме нападна само перка и то по-дребна от вторнишката, така, че надеждата ми за платички лека полека, взе да отива в небитието.
 
Макар, че хванах значително повече от вторник и не съм отразил всичко в клипчето, защото щеше да стане омръзващо дълго, риболова бе някак си по-тегав с много по-малко душевен гъдел.
 
На туй отгоре Пънчака отвърна на удара, като успя да ме подлъже уж с кълване за засичане в момента в който сменях батерията на камерата, та изпуснах във водата една от батериите и зарядното устройство, на което през една дупка се вижда електронната платка вътре.
 
Що псуване, кръстене, подсушаване и молби падна само аз си знам.
 
Ситуацията напомняше на палене на цигара със сто левова банкнота, с тази разлика, че не бе нарочно, а от несръчност и за да компенсирам загубата на стотачката, ще трябваше да пропусна някой и друг излет.
 
Изглежда молбите ми бяха чути свише и след двадесет минути зарядното започна да зарежда батерията безпроблемно.
 
Разбира се писах на Пънчака още една черна точка към дългия мой списък от такива, но се съмнявам, че на него му пука.
 
Към 20.15 ч. водата се успокои и стана гладка, както винаги става обикновено по това време навсякъде по гьоловете.
 
Тогава последва едно попипване с повличане и леко повдигане.
 
Тъй като отдавна се бях отчаял, че тук платиката едва ли ще ми клъвне, останах поразен от рибока, който засякох и извадих.
 
Истинска платичка, вярно шамарче, но пък езерото се предаде и ми отпусна една бройка.
 
Сега, дали това не е негова стратегия да ме подлъже да го посетя още някой и друг път, за да ме мъчи отново – не знам.
 
Знам само, че благодарение на доказателствения филмов материал, тази вечер, ще затворя устата на жената за подигравки и ще спя у дома.
 
А иначе, като за капак, точно след заснеманото на платичката, СД картата на апарата се напълни и не можах отново да заснема пускането на рибките.
 
Как драпах обратно нагоре по склона, като планински козел няма да обяснявам, но макар и доста уморен, все пак усилието бе много по-малко от вторнишкото ми фиаско по пътя обратно до колата.
 
Макар, че не станахме първи приятели с Пънчака, може и пак да го посетя, особено след като Митко се кълне, че след време ще имаме запомнящи се излети по него, след като платиката си хвърли хайвера.
 
Ами, дай Боже да е така!

https://youtu.be/yStNmKo8Bp0