Цял ден на 16 септември се надявах да попадна на някой почиващ синоптик, за да му кажа в очите, какво мисля за професията му.


Дори политиците и врачките по телевизията се изказват по-ясно, от прогнозата за времето в този ден по южното черноморие.


Според нея трябваше да очакваме – евентуално дъжд с гърмотевици, но не е сигурно.


И все пак е по-вероятно, ама не съвсем, щото циклона може да хване на ляво или на дясно в зависимост от настроението му.


Това ме накара да отложа плановете за посещение на Ропотамо при моста на село Веселие за последния ден от почивката и да потърся сигурността на риболова на кефал по Дяволската на плажа.


Сигурност в смисъл, че при дъжд и светкавици съм на два метра от колата и четиристотин такива от квартирата, а не че нещо ще хвана.


Защото положението с кефала от както пристигнахме бе безнадежно.


Нямаше и един да скочи и явно бе забил някъде другаде.


А то като пекна едно слънце та цял ден.


Та за това търсех някой синоптик, ама колкото ми клъвна кефал и валя дъжд, толкова и намерих такъв.


На 17 около обед вече оглеждах Ропотамо от моста и първоначално реших да се чучна на някакво вирче с неголяма дълбочина от дясно на моста, най-вече защото беше много удобно за размахване на тоягата, без да има дървета да пречат, а и опита ми от Ново Паничарево подсказваше, че дълбочината не е от такова значение, каквото си представях.


Началото бе обнадеждаващо с едно местно кленче, което в този край наричат лупавец.


Последваха дребосъци от различни видове включително и каракудка и аз започнах силно да се съмнявам в правилността на избора си.


Към 15 часа вече убеден, че съм на грешния бряг се преместих от другата страна само че в ляво от моста.


Вирчето видимо изглеждаше по-длбоко, но брега бе малко неудобен с клонести дървета над мен и в ляво по течението, така че не можех да напрява пълното разтояние на изтичане на плувката и се налагаше да прехвърлям често.


Още с първото изтичане хванах един остряк по местно му или морунаж по софийски.


Тамън се настройх за следващи подвизи и току над главата ми изсвири полицейска сирена и двама гранични полицай дойдоха при мен, забелязали самотна ми кола в гъсталака.


Аз веднага се признах за емигрант, мигрирал този ден от жена си плажното търкаляне по пясъка, но обещах привечер да се върна от там от където съм дошъл.


Освен това признах, че съм и каналджия, който понякога прекарва по някоя и друга риба от някой канал в който лови до тигана у дома.


Падна смях и момчетата решиха да поостанат малко с надеждата, че ще са свидетели на някой хубав удар.


Дори ми помогнаха при едно две закачания по клоните, за което съм им много благодарен.


И предишните дни докато обикалях насам натам по реките, често попадах на патрули с гранична полиция.


Правеше ми впечатление, че тамън да дигнат палката и да ме спрат за проверка, щом видеха камуфлажното ми елече и риза се отказваха с усмивка да ме спират, а само ми махаха подканващо да продължавам.


Сигурно в техните очи минавах за ловец на мигранти от местните чети на пополярни телевизионни герой, патриоти.


За съжаление докато бяха при мен момчетата нищо съществено не клъвна и по едно време радиостанцията ги призова някъде другаде.


Пожелахме си един на друг НАСЛУКА и те заминаха на лов, а аз останах със все по-изстиващата надежда, че късмета още не ме е напуснал и нещо ще се случи в последния момент.


Рибата леко се пораздвижи в реката и започна да кълве на почти всяко изтичане, но ми оставаха не повеча от двайсетина минути светлина, когато плувката се скри току под краката ми и като засекох помислих, че съм закачил клон или голям камък.


Само, че клона изведнъж така напъна, че инстиктивно стиснах дръжката на въдицата едва ли не до счупване.


Леле, каква борба настана, какъв зор и кеф.


Нямах представа какво се е закачило, защото не можех да го дигна над водата.


Тоягата огъната на дъга, жилката както казвахме едно време свиреше от пренатягане, а плувката удавена се разхождаше под водата наляво и на дясно като полудяла.


Торпедото захапало кукичката нямаше умора и вадене.


По всички признаци трябваше да е шарковец.


Сърцето тупа лупа, тупа лупа със 120 удара в минута.


Хидравликата ми изпуснала от всякъде и краката треперят напрегнато.


В главата ми само мисълта, че ако още малко натегне и ще го изпусна.


Па се завира по водорасли и клоняци, па се засилва със всичка сила, па се гмурка до дъното и аха да счупи върха на тоягата.


Накрая се умори и предаде, а аз не мога да го дигна с една ръка с кепа.


Оказа се голям клен, около 1,5 кг., от местната порода на тази риба с малко по червени перки от нашенския си.


Тук май му викат червен лупавец, ама не съм сигурен.


Е нямаше как тазгодишната ми почивка в Приморско да завърши по-подходящ начин.


Отдавна не помня да съм имал толкова слука по този край.


А не ми остана време да се пробвам за заргана, сафрида и чернокопа, които започнаха да кълват добре при пристанището.


Но както казват, заклетите тотаджии „Не губи кураж, идва нов тираж”


Та догодина живи и здрави може да наблегна на риболова в голямата локва, или по-точно да отделя някой ден за морски риболов.


Както казват руснаците „Паживиом, увидим”!

https://www.youtube.com/watch?v=EkCTHSwRf0I