Авантюристичната ми природа и неугасващата страст за нови риболовни подвизи по непознати за мен водоеми, в неделя ме изстреляха по бреговете на неизвесната за масовия софийски риболовец река Тополница в гр. Дупница.


Освен съвпадение на името си, тя нама нищо общо с голямата си посестрима вливаща се в Марица.


Малка, плитка и бавно течаща тя е единият от двата основни притока формиращи река Джерман.


Преди затварянето на сезона с моя кумец Емо я посетихме за сефте и единственият положителен резултат бе, че доказахме наличиено на биологичен живот в нея.


По две, три мренки и няколко кленчета за цял ден и категоричната закана, рибарски ботуш повече да не стъпи тук.


Е да, ама като ми влезне въгарец в задните седалищни части, утърване няма.


За това в неделя реших да и дам втори шанс и някъде към 11ч. пристигнах на познатото ми място.


За месец и кусор, природата бе сътворила истинска непроходима джунгла, така, че едвам намерих пътеката и стигнах до мястото изподран от къпинаци и тръняци, нагазил до кръста в храсталаци змиярници.


Какво да се прави „луд умора и рибар акъл” нямат.


В крайна сметка паркирах рапърското си туловище, в смисъл „сто кила” живо тегло, на познатото вирче, окосих пет бали слама, и бодливи храсталаци и най-накрая към 12 и 15 ч. забодах взор в индикаторчето на влакното.


След двадесетина минути през които започнаха да се изпаряват надеждите за успешен излет и мен взе да ме напъва желанието да си изям обяда, преди мравките да са го отнесли изневиделица последва силен удар и първата мрянка беше в наличност.


Веднага последва, втори много по-мощен удър и прибелкване на едра риба във водата след засечката, която за съжаление само усетих, но се откачи и изчезна.


Трети път майка и баща и хубава едра мряна оказа яросна съпротива при ваденето.


От страх да не си замине като предишната се презастраховах и включих в действие кепчето.


Както потръгнаха нещата, мравките щяха да пируват, а аз да си остана гладен.


Е нямаха този късмет, защото след тези три бързи удара и още няколко ялови мряната си плю на опашката и забегна някъде на далече сигурно в другия край вира.


Между 14 и 16, 30 ч. настана пълно мартвило.


Имше на час по лъжичка някакви мижави пипания, но те единствено служеха, да ме държат буден в напрежение, защото иначе си бях заспал на столчето одма.


Първите индикации, че рибата е отново при мен и е изгладняла след следобедната й сиеста бяха многократни почуквания и нахапани ручейници, но истинският удър дойде след половин час.


Рибата изведнъж се активизира и последваха доста здрави и мощни кълванета.


Едни, хванах, други бяха ялови, трети се откачиха, но в крайна сметка всичко за което бях дошъл се случи в рамките на два чеса и отново последва сигнал „край на вечерята”


До 20,30 ч. на ход дойдоха кленчетата и две закъснели мренки.


С втората от тях затапих и затворих сергията.


Който ял, ял, който не да е.


Мене ме чакаше сто метра път през тръняците и 40 минути шофиране до София, така че „адио Дупнишка Тополница” и благодарско за емоциите.

https://www.youtube.com/watch?v=JrNiYLM4koQ