Странно място е България!
 
Преди време успяхме да създадем първата в света монархическа република начело с министър председател бивш цар, а сега имаме първата в света военна хунта от генерали, дошли на власт не с преврат, а с демократични избори и управляващи в извънредно положение, подкрепено единодушно от парламента.
 
Някакъв своеобразен генералски триумвират от генерал министър председател, генерал президент и генерал началник на оперативния щаб.
 
Е, към тая света троица реших, в събота, да се присъединя и аз и да самосмекча мерките си на изолация, защото съм с чин ефрейтор, а както знаем само генерал и ефрейтор се става по заслуги, а  и като натурален българин съм закърмен от извора на нашенската храброст – „На мен това, не може да се случи”.
 
В интерес на истината тая карантина доказа научно, че ако човек може да издържи без вода три дена, без храна един месец, то без риболов може най-много месец и половина.
 
Спазвайки стриктно мерките за безопасност наложени от щаба, през това време единствената ми разходка бе до магазина, където играех във филма „Клонингите пазаруват”, като Дарт Вейдър с астматично дишане от маската на устата.
 
То човек като се замисли тия маски са много положително нещо за по-непривлекателни дами и мъже с опадали предни зъби, защото многократно им повишават шансовете да бъдат харесани.
 
Имам предложение към щаба да въведе като задължително носенето на маски и в домашна обстановка, защото забелязах как жената изпитва затруднения да ме овиква непрекъснато когато е с нея, а тишината действа имуностимулиращо на мъжкия организъм.
 
Не разбирам обаче, защо е тая световна психоза, след като се установи, че вируса е китайско производство за шир потреба, а както опита показва това са нискокачествени продукти с кратък живот.
 
През цялото това безвремие се търкалях от кълка на кълка по дивана ден след ден и недоумявах, как може един такъв аристократичен вирус въобще да му хрумне идеята да се докосне до мене заклетия републиканец, особено след тежките всекидневни ваксинации с тютюн, гроздова ракия и ударни количества витамин „С” от пресен чесън и кромид лук.
 
Но всяко нещо има граници и тая събота реших да постъпя, като лирическият герой в онзи стар виц, за умиращия пациент, който помолил доктора да пише в смъртния му акт, че е починал от венерическа болест, а не от дизентерия, за да си кажели хората че е  умрял като мъж, а не като дришльо.
 
Така, че ако ще се мре по-добре е с въдица в ръката, отколкото с маска на устата.
 
Изборът къде да топна тоягата без да напускам София, за да не създавам проблеми както на себе си, така и на хората с пагони по КПП-тата, да не съм в парк или планина и да съм далече от други хора, беше изключително труден.
 
Пропуснах заради „Ковид -19” (Бог и генералът да го убият дано!), най-хубавото време за риболов на любимата ми рибка и докато още не е влезнала забраната за над 500 м., реших да се чучна на р. Какач, пък баластриерите ще навестя след първи май.
 
Сигурен бях, че ще съм в пълна изолация по реката, защото друг колега там не съм виждал никога, а пък ми е и на един хвърлей разстояние от нас.
 
И така към дванайсет на обяд заръкомахах с петицата, кога на полутежко, кога на плувка с идеята да хвана някоя и друга мрянка, ей така да ми се отпусне душицата.
 
Общо взето изпълних това си намерение и кога с маломерни, кога с по-едрички рибета, че и два прилични клена завърших деня и се прибрах антиковидясал с дезинфектирана душица и възстановена психика.
 
В неделята от толкова много движение предния ден, като качване и сваляне на такъми, ходене пеша цели 50 метра, седене на столче цял ден и непрекъснато прехвърляне, след като месец и половина преди това бях основно в безтегловност легнал на дивана, хидравликата ми бе изпуснала, кокалите скърцаха като ръждясали, а мозъкът ми отказваше да даде заповед за ставане от леглото, защото най-накрая след толкова време успя да заспи нормално някъде към два през нощта.
 
А и времето нещо се скапа, та реших, че ще пропусна и  понеделника ще е неделя.
 
В понеделник се въоръжих изключително леко, само с директната четворка, една малка чантичка през рамо с най-необходимите такъми и едно найлоново пликче с шише минерална вода и два кроасана за обяд.
 
Исках, да отскоча до Суходолската река зад кв. Люлин, ей така да я включа във видеографирането на рекичките около София.
 
Заварих обаче една малка баричка с дебит на средностатистическа градска ВИК авария.
 
Дръпнах един триста метров тегел по брега в търсене на подходящо вирче и в крайна сметка се установих на единственото подобно, което имаше някакъв шанс да държи риба.
 
Преди няколко години, един колега ми я беше препоръчал, но оттогава или реката се изменила много, или аз не попаднах на подходящ участък.
 
Все пак извадих едно малко кленче, като дори не регистрирах кълване и след половин час безсмислено прехвърляне, събрах и се насочих към Банкя и Какач отново.
 
Поне беше близко и със сигурност щях да имам някоя и друга емоция.
 
Към 14 ч. отново заседнах на вирчето от събота и разликата от предния път бе един метър по-къс директен телескоп и значително по-малка кука, за да накажа всичко онова, дето ми яде червеите безнаказано миналия път.
 
И то пък взе, че се получи.
 
Макар и не толкова активна, колкото миналата година, когато посетих вирчето за първи път, рибата попипваше и дори леко увеличи размера си от съботните мренки.
 
Направи ми впечатление, че малко бяха мренките с образуван хайвер, а клена въобще нямаше, за разлика от няколкото кротушки с гигантски размери за този вид, които се бяха издули като бременна жена в деветия месец с тризнаци.
 
До към 17 ч. рибата се държеше в плитчините на дълбочина не повече от 10 см.
 
Виждаха се доста прилични парчета, но опитите ми да я накарам да прояви интерес към стръвта хвърляйки й пред устата оставаха безуспешни, за това си седнах на мястото и каквото дойде на дълбокото – добре дошло.
 
Към 16 ч. след като почувствах, че ме заболяха ушите се усетих, че все още стоя с парчето плат приличащо на дамски прашки с което се предпазваме от орално проникване на вируса под брадичката.
 
Ослушах се, огледах се и след като от никъде не видях генерала да ме наблюдава, рискувах и я прибрах в джоба, но пък ушите си ме боляха поне още два часа.
 
Слава Богу, че не клепнаха като на кокер шпаньол, че както съм се подстригал през гребенче, и с физика на прекратил активната си спортна кариера борец от горните категории, щях да всявам смут сред хората, като градски герой от 90-те години на миналия век.
 
Така изкарах в доволно емоции до към 20,30 ч. и накрая затапих с най-едрото парче, което плуваше във вира.
 
Един клендак около 400 – 500 гр., който ми образува мравучкания по тялото и отреперване на крайниците.
 
Още повече, че днес не си носех кепчето и се наложи да го вдигам за влакното, но всичко мина по план.
 
В крайна сметка деня приключи безковидно и след като пуснах останалите в живарника рибки, защото бях взел един от онези мрежещи живарници с цел по-малко място и тежест, през който рибата с вретеновидно тяло спокойно може да избяга, се ориентирах към гроздовата ваксина у дома и любимия ми в последно време екшън герой по телевизора с генералски пагони и докторска диплома.
 
Колкото до „Ковида” не знам що за вирус е това, но със сигурност знам, че става въпрос за пари и то най-вероятно за много, много пари!
 
Винаги е така, без изключения!
 
Наслука на всички колеги и спокойно вирусът е китайски и е без гаранционен срок!

https://youtu.be/GHDV4_U2IkA