На пети септември натоварил Дъстерчето с един магазин риболовни принадлежности и един гардероб дрехи на жената, поехме към 10 сутринта на дежурната ни за това време на годината почивка в Приморско.
 
Нямах търпение да стигна по-бързо до любимия си риболовен вилает, та подгоних колата по магистралата с максимално допустимата скорост, като участник в ралито Париж – Дакар.
 
Още повече, че тази година се бяхме уговорили със сенсей Божко, дето ми вкара мухата с китайските начини на риболов, да изкараме няколко дни заедно по тамошните водоеми.
 
Той щеше да тръгне със семейството си от Варна и да пристигне в същия ден горе, долу по същото време с мен.
 
Всичко вървеше по план включително и дъжда дето ни запука от Стара Загора с малки прекъсвания, но в крайна сметка нищо съществено.
 
За това когато ми се обади Павката да ме предупреди за някакво наводнение в Царево и ми препоръча да мина през Ясна поляна, не обърнах сериозно внимание.
 
Не обърнах също внимание и на предупреждението на сина ми, когато стигнах в Бургас да се запася с храна, защото може и да не стигна до Приморско и да се наложи да нощувам в колата, защото ми се стори абсолютно невероятно това да се случи.
 
Някъде към Созопол обаче взех да осъзнавам в какво се забърквам, след като дъжда изведнъж така се усили, че чистачките от зор щяха да изскочат от леглата си.
 
Но когато стигнах на около стотина метра преди моста на Ропотамо и видях спрялата колона от коли пред залетия от реката и стичащите се води от склоновете път разбрах, че ще бера яко ядове.
 
Нямах никакво време за колебание и някак си автоматично включих на първа, плюх три пъти в пазвата и се гмурнах във водата, която стигаше до праговете на колата.
 
В крайна сметка, графчето е високо и е 4 х 4 и или щях да мина или щеше да има целогодишно букет с цвета на моста, но гладен да нощувам беше изключено.
 
От стичащите се по склоновете води, насъбралата се от прелялата река вода по пътя и моста и движещия се автомобил влезнах в един вид своеобразен воден тунел, като сърфист под падаща вълна и да си призная шубето ме стисна за гърлото, ама спиране и връщане назад няма.
 
Не стига тая водна каскада, ами водата свлякла и камъни на пътя дето не се виждат и не знаеш дали няма да се удариш в някой по-голям.
 
Жената едва ли не паднала на колене в молитвена поза се кръсти и зове всички неземни сили за помощ, а аз стиснал волана до счупване и натиснал газта до максимум само следя парапета на моста за да се ориентирам за посоката на пътя.
 
Разгеле издраскахме някак си до отсрещната страна, но тая минута ми се стори цяла вечност.
 
След това до Приморско отново на няколко места пътя беше залят от стичащи се реки, но в крайна сметка каквото и да станеше нямаше как да цопнем в Ропотамо, защото се бяхме вече отдалечили от реката.
 
Половин час след мен същото изпитание е преживяло и Дъстерчето на Божко, но освен камъни е имало и свлечени клони под водата.
 
В крайна сметка, ако оставим на страна глупавата ми постъпка, тия Дачии се оказват много добри машинки, на които спокойно човек може да има доверие в трудни ситуации.
 
На шести след като времето ни обърка всички планове за риболов на тамошните реки, с Божко и комшията на моя хазаин Вълчо, решихме да отидем на единственото възможно място за риболов – каналите на помпената станция в Приморско.
 
Така че някъде към 14 ч. поехме към тях.
 
Тъй като следящите канала знаят кой е Божко от предишни клипчета и неговите риболовни подвизи в Китай, ще кажа две думи за Вълчо.
 
Оказа се голяма скица, дето напълно си оправдава името.
 
Човека е и риболовец и ловджия и по пътя все се оглеждаше за зайци и други ловни обекти.
 
Накрая на риболова ни гледаше, като извънземни и не дотам във връзка с мозъците си щом пуснахме уловите си обратно във водата.
 
А двестате грама твърд алкохол по време на риболова си бяха задължителен аксесоар за него, гарантиращи му непрекъсната слука.
 
Така де ако не се прибереше с риба, то нямаше как да не се прибере с добро настроение.
 
Вярно, че понякога има и вреди от алкохола, но при него се изразяваха във веществени загуби.
 
Първия път си загуби безвъзвратно телефона, после обърнахме колата с колелата нагоре докато си намери запалката.
 
А третия път документите му за самоличност нощуваха на пода на задната седалка.
 
Въобще рядък екземпляр с който все нещо се случва и няма скука.
 
Самите канали на помпената станция се захранват с вода от Дяволската река и са служили за напояване на ливадата до тях в която до скоро се отглеждало блатното кокиче от което се прави лекарството Нивелин против паралич.
 
Сега като всичко у нас и този бизнес е западнал и няма кой да се занимава с него.
 
От отсрещния бряг на по-големия канал, на който ловяха Божко и Вълчо е Дяволското блато в което през деня се крият диви прасета и елени, а привечер пресичат канала и търсят храна по ливадата и нивите.
 
Та ако човек остане до по-късно ще чуе как някой глиган изгрухти отсреща или ще види пресичащи кошути и елени през канала.
 
В каналите основните видове риби са каракуда и шаран, като последния достига максимум до три килограма.
 
Има и малко количество перки, рядко дребни костурчета, по някое и друго попче и тук таме слънчак.
 
Заради силния вятър дето три пъти си гоних шапката по ливадата, аз застанах в края на малкото каналче дето нямаше течение и водата бе сравнително спокойна.
 
Вълчо си заседна на любимото си място на големия канал, а Божко сновеше с десетметровия си телескоп с индикаторчетата между двама ни.
 
Че хванахме риба в тия трудни условия хванахме, макар и големия шаран да не ни клъвна извадихме доволно каракуди.
 
Кълвяха най-вече на торен червей, като в големия канал бяха значително по-активни.
 
Но също лапаха и от тестото при мен и царевицата при Божко и не придиряха много, много.
 
Така че първия от няколкото риболовни дни независимо от лошите метереолотичи условия или пък може би именно заради тях се оказа доволно успешен.
 
На тръгване пуснахме уловите си и Вълчо, както казах ни гледаше невярваш, дигнал дясната си ръка до главата, въртейки я като човек завиваш крушка.
 
С една дума познатия по цял свят жест за безумство.
 
През останалите дни посетих още два пъти каналите, но излетите бяха значително по-слаби, независимо от един откачил се шаран и едно пропуснато засичане на определено голяма риба.
 
Тези канали са много приятно място и ако не беше мерака ми да посетя колкото се може повече водоеми в околността, със сигурност щях да клеча по тях всеки следобед от почивката.
 
Но от миналата година си бях заплюл някои нови дестинации, една от които бе Мандренското езеро.
 
Повече за него обаче в следващото клипче!

https://youtu.be/GGNyzOi4Jv4