За старото корито на Лесновската река край село Доганово, като обект заслужаващ си усилието да топнеш въдица в него, научих от един колега по хоби и автомобилна съдба, докато чакахме да дойде ред на таралясниците ни при поредния местен автомобилен гуру в квартала.
 
Та малко преди затварянето на сезона с Павката решихме да претворим в действителност великата безсмислица на бащата на народите Сталин, че „Проверката е висша форма на доверие”, която навремето преподавателите по идеологически науки ни набиваха в главите с блеснал поглед и пяна на устата.
 
Струва ми се че, Йосиф Виссарионович твърдо убеден в гениалността на тази фраза, най-вероятно е изплагиатствал без да знае, че тя е плод на пиян до върха на калпака, овчар от шоплука, проверяващ в джобовете на белите си беневреци дали нещо му е останало или е изпил всичко и пак жена му ще му дудне дома.
 
Резултата от похода ни него ден, беше едно малко костурче за целия период на пребиваването ни там и невероятната храброст на един гълъб, който слезна по пътеката до мен марширувайки като на парад, пи пет минути вода от гьола и после се оттегли с достойнство, отново марширувайки по пътеката.
 
Всичко това ставаше на 50 см. от моя милост и ако поисках можех да се пресегна и да го хвана.
 
Явно тази странна птица или живееше някъде близо до селският казан и закусваше сутрин от джибрите, та го гонеше на вода, като премуртил или са пръскали посевите с някакъв нов вид китайски хербицид, с все още неизследван страничен ефект.
 
Тъй като беше ранна пролет и мястото ни хареса, независимо от неуспешния риболов се заклехме да му дадем втори шанс през лятото, за да ни покаже верно ли имало едри линове и бабаджанести каракуди в него.
 
За това тая събота отново поехме натам и мислено вече бяхме наловили толкова  риба, че живарниците ни се цепеха от тежестта й в представите ни.
 
Това което заварихме обаче беше повече от неприятна изненада, направо си бе трагедия.
 
Отделните гьолчета бяха покрити изцяло с водна леща и просто нямаше къде да хвърлиш от нея.
 
Нямаше обаче и връщане назад, защото както се казва: „Пени се, не пени, ке го ядем”, та един час прилагахме какви ли не цапащи методи, за да оформим две, силно казано, дупки във водната леща, където с много майсторлък да замятаме.
 
След час и половина напразни надежди нещо да клъвне и под угрозата на тотален провал, реших да се раздвижа и да потърся някое друго местенце.
 
Открих такова, само на петдесет метра от настоящето, в което имаше открита вода и можеше да замятаме спокойно.
Тъй като никога нищо не е съвършено, то притеснителното на мястото бе, че е за един човек и за да се съберем двамата макар и с клизма, се наложи да счупим няколко сухи клонака над водата.
 
Нямаше как обаче да извадим падналите такива в самото гьолче, та бяхме сигурни, че ще има късане на куки в тях и споменаване на майката на клонака в заплашително сексуално наклонение.
 
На всеки рибар се е случвало някой до него да вади риба след риба, а при него плувката да не мърда  въобще.
 
Е този път, това състояние е онагледено и запечатано за вечността с видеоклип.
 
Макар, че първо на мене някакво торпедо повлече и докато се усетя заби под клона в средата, та отърва люспите, а аз се разминах само със скъсана кукичка, през останалото време до смрачаване, нищо съществено не клъвна.
 
Докато Павката малко след това, като ги започна, та нямаше спиране.
 
Абе тоя човек срам няма.
 
Първо измъкна една каракуда и после червеноперка.
 
След това за мой кеф, че не съм само аз прецакан отърва една бабаджанка в клонака в средата, но малко по-късно пък се сби успешно с много хубав лин.
 
Наглостта му стигна предела,  когато не след дълго отново трябваше да бъркам с кепа, за да му помогна с ваденето на друга бабаджанка.
 
Наближаваше 19 ч. и небето около нас се покри с плашещо тъмно сини облаци, а видимо в недалечна София бухаше як дъжд и падаха светкавици.
 
Със свито сърце, чакахме кога бурята ще дойде и ще ни изгони.
 
А тя се въртеше в кръг на няколко километра около нас, като танцуващи индианци около вързан за стълба на мъченията бледолик.
 
Павката за пореден път засече, а обслужващия персонал в случая аз подадох кепа за поредната му хубавица.
 
Взе да ми идва в повече и добре, че не бе настроен заядливо, а само се подсмихваше мълчешком, че нямаше да издържа психически.
 
Цял ден чиракувам на мастер Павел, а моята въдица с една и съща линия като неговата, с едни и същи червей и т.н, застинала във вцепеняващо бездействие.
 
Единствената разлика, че хвърлях на два, три метра встрани от него.
 
Има и такива дни и риболови, единият носи, другият меси.
 
Нищо, дето се вика: „Всяко зло, за добро”.
 
Радвам се за него, че начеса крастата и сега мога с по-голяма сигурност да разчитам, че ще успея да го прикоткам, другият път да отидем на някоя река, пък там ще му го върна тъпкано.
 
 
Да видим там кой ще е чирак, кой майстор!
 

https://youtu.be/5dtm8Q3Gipg