Има такива дни, когато късмета те е гушнал подмишка реванширайки се за всички моменти в които те е изоставил и докато не види блажена усмивка на лицето, а настроението ти да счупи скалата на щастливометъра, нито за миг няма да те пусне.
 
Ако пък това се случи, когато човек се занимава с някакво любимо занимание, то съвсем логично е да изпадне в нирвана, като медитиращ тибетски монах влезнал в хармония с божественото.
 
Точно такъв риболов ми се случи на 9-ти юли на доброто, старо Челопечане, баластриерата, която е топ оф дъ топ сред Великите Софийски Баластриери.
 
Във водите й се крият сомове чийто срещи с водолази са предизвиквали нечленоразделни  пелтечения и страхува невроза на последните в продължение на месеци, щуки от които и соленоводен крокодил би се страхувал и платики които дунавските рибари наричат дивериги, с теглото около 5 – 6 
кг.
 
Да не говорим за отличните запаси с които този водоем разполага от най-популярните масови риби, като каракуда, лин, бабушка, костур, уклей и др.
 
Често на куките попадат отлични бабаджанки от тези видове и риболова им предизвиква достатъчно положителни емоции за да ти се иска отново и отново да топнеш тоягите там.
 
Разбира се че се е случвало и каръка да те издебне, мушкайки се сред такъмите и да приключиш риболова с по някоя и друга дребна рибка или направо с нищото, но това си е част от играта и не може да те накара да я зачеркнеш от годишните си обиколки по близките водоеми.
 
Та него ден оплезил език от жегата, като запъхтян пес към 12 ч. се понесох към водоема с надеждата не толкова за добър излет, колкото че мястото с прохладната сянка през целия следобед, което имах предвид ще е свободно и ще мога да покъцам на хлад, без да балдисъм.
 
Освен това независимо, че температурата щеше да стигне 32 . 33 градуса, това щеше да е последния що годе нормален юлски ден.
 
 За следващите 10-тина дена, се предвиждаше жегата да стане болезнено нетърпима, за човек израснал по тези географски ширини.
 
Друго щеше да е положението ако се бях родил сред пясъците на Сахара.
 
Тогава със сигурност щях да си взема с мен и пуловер от камилска вълна, защото 37 – 38 градуса си е яко захлаждане, когато си свикнал с 45 градуса на сянка.
 
Та топло, не топло в крайна сметка се установих на гьола на мястото което исках и щастлив, че избягах от компанията на Назлъ, Моника и жената, с кеф се натакъмих под сенките на двете високи дървета обграждащи ме от ляво и дясно.
 
За протокола ще отбележа, че Назлъ е някаква героиня от един от трите поредни турски сериала които жена ми гледа със зяпнали уста всеки следобед.
 
 И независимо, че съм я заточил на телевизора в кухнята, често до слуха ми достига по някое и друго име на героите и опитите на съпругата ми, вживяла се напълно във филма да подскаже на глас на добрите от тях, какво да правят.
 
Моника пък е подов вентилатор безотказно извършващ обдухващата си функция от десетилетия насам, закупен по време на втория мандат на президента Бил Клинтън и наименован в чест на прословутата му стажантка.
 
Това може би е най-добрата ми инвестиция, която някога съм правил, защото по гаранция му даваха две години безпроблемна работа, а той си духа безаварийно и до сега.
 
Най накрая към 13,30 ч. санитарния полуден приключи и рибешкия Макдоналдс отвори за посетители.
 
Заради прекалено топлото време не очаквах някаква тарапана пред заведението преди 18 ч. и разчитах най-много да подразня апетита на единични лакомници, случайно подушили вкусотиите на куката.
 
А пък заради дълбочината от 2 – 2,5 метра, започнах с китайския стил на херабуна, за да мога да търся рибите във всички слоеве на водата, започвайки от дъното нагоре.
 
За голяма моя изненада не след дълго регистрирах явни попипвания и едно рязко изскачане на плувката, засечката след което донесе и първата добра каракуда в живарника.
 
След това последваха няколко ялови засечки, докато един зеленикав лигльо не заби плувката във водата.
 
Странно но рибата се бе разкълвала баш във жегата и въобще не и пукаше от високите градуси.
 
Освен това вземаше от самото дъно, така че не след дълго преминах на корейски стил при който утежняването на плувката не зависи от тежестта на топчетата тесто на куките, така че спокойно може да се ползва всякаква стръв и да се търси най-предпочитаната за момента.
 
Истината бе че каквото и да турех на куките, тесто, бял червеи, хлебна троха, рибата се хранеше и не подбираше.
 
Кълванета бяха постоянни и взех да съжалявам, че не направихме с Божко преди 10-тина дена, когато ми гостува, един риболов по Челопечане, макар че влизаше в плановете ни.
 
Но времето тогава внезапно се развали и валя сериозен дъжд два дена, а достъпа до местата изискваше минаването на няколкостотин метра през разкалян терен, та се отказахме.
 
Някъде в късния следобед най-накрая успях да убода някакво нахално същество, което ми скъса нервите с едни постоянни леки попипвания без явна индикация на захапана кука.
 
Та може би на десетата подобна засечка усетих онази позната тежест, която вадиш като камък от водата и която не може да бъде нищо друго освен водна костенурка.
 
Тази гад се оказа от охранените земноводни и с бая зор и притеснение да не ми скъса линията успях да я измъкна от водата.
 
Слава Богу всичко мина благополучно и пускайки я обратно и показах червен картон с устно предупреждение , че ако я хвана пак ще си направя от корубата й нощна лампа.
 
Явно това подейства и повече не посмя да ме притеснява.
 
До края нищо не се промени и удоволствието беше пълно.
 
Сянката на дърветата ме пазеше от яркото слънце и охлаждаше достатъчно, че въобще не се наложи да разпъвам чадъра, а и си върнах цяла бутилка от литър и половина минерална вода от двете шишета които бях предвидил, за наваксване на течности в организма.
 
Рибите си кълвяха непрекъснато и кога хубава каракуда, кога едър лин биваха задържани под стража в живарника.
 
Имаше и доста гелета, но това само ме държеше в концентрация за да не изпусна момента на следващата засечка.
 
Към 21 ч. с нежелание събрах такъма и се ориентирах за прибиране.
 
Има много добри риболови, има отлични такива, но има и излети които ти се запечатват в съзнанието за цял живот.
 
И те не са свързани само с количеството уловена риба, нито само с големината на екземплярите, а най-вече остават ярък спомен с комплекса от идеални условия, голямата динамика и максималното количество положителни емоции  които човек е изживял.
 
За мен специално, часовете прекарани сред красива природа, топло, слънчево време, без нито едно облаче на небето, под комфорта на дебелата сянка на дърветата, честите постоянни кълванета на добри рибешки екземпляри и липсата на какъвто и да е друг колега наоколо, са онези часове в които попадам в особено състояние на максимално слял се с природата, напълно освободил съзнанието си от всички ежедневни тревоги и изпитващ само и единствено положителни емоции.
 
Или по друг начин казано, това са часовете в които изпитвам един своеобразен детокс на съзнанието и организма си като цяло, някаква риболовна нирвана, към която се стремя на всеки излет, но не всеки път се получава.
 
А когато заредя батериите на макс с тази наслада, през следващите дни трудно може нещо да ме изкара от равновесие и с още по-голямо нетърпение очаквам следващия излет.

https://youtu.be/iUJ_6wzHyDs