При 39 градуса температура мозъкът ми влиза в червената зона на прегряване и единственото от което се нуждае за да отвори термостата за нормално функциониране е сянка и студената, пенлива, газирана напитка от хмелови шишарки.
 
Така, че ако исках да направя що годе сериозен излет, трябваше да се доверя на фолк риболовния теоретик от 90- те години – Валдес, който препоръчва при
„Жега, жега в центъра на София”  да  „хващам риба край рекичка” – демек някъде на прохладно място.
 
Що се отнася до останалите му постулати относно ученички и кумички, в контекста на натрупаните ми лазарници, върлуващата пандемия от Ковид със задължителното маскиране на лицата и отстоянието от 1,5 метра при контакт, то те вече не представляват приоритетен обект на желания, а по-скоро биха били допълнителен бонус към риболова.
 
За това с Павката подходихме научноизследователски и чрез метода на сравнителния анализ на предполагаемите температурни разлики си заплюхме за налазване язовир Душанци, на който бяхме стъпвали само веднъж през далечната вече 2012 г. точно по същата причина – малко по-прохладното време там от останалата част възможни направления за излет.
 
Все пак 31 градуса максимални температури в сравнение с 39 са къде, къде по-поносими, особено ако човек е въоръжен, като мен с подходящи чадър и шапка.
 
И като всяко нещо на света и този язовир си има своите минуси, като прекалено дългото пътуване до Душанци, най-вече заради няколкото дълги завоести баира и черния път от селото до него с множеството разклонения на поляната над водоема, където дори джи пи ес-а се чуди кое да ни препоръча за да стигнем до желаното място.
 
Въпреки тези негативи все пак към 12 ч. на обяд, мисията по транспортирането завърши успешно и се тропосахме на чудесно място на три метра един от друг.
 
Обикновено докато извърша свещения ритуал за максимален комфорт по разстановка на риболовната си база с разпъването на столче, стойки, въдици, чадър и т.н, минава определено време, което колкото и да се старая не е по-малко от час.
 
Това е прекалено дълъг период за Павката и той верен на принципа „Петима Петко не чакат”, докато аз топна тоягите, вече беше извадил едно шаранче и няколко платички.
 
За това малко след като дадох начало на риболова си, той вече беше баялдисал от силното и тук слънце и реши да се прави на човека амфибия изпробвайки плувните си умения.
 
Павката е малко особена личност характеризираща се като летен морж, защото никога не ползва чадър и дори много рядко, човек може да го види с шапка на главата независимо от за мен, нетърпимата жегата.
 
Освен това продължава да парашутира за удоволствие и обикаля шофирайки в единия от почивните дни по петстотин, шестстотин километра из страната на принципа „Опознай родината за да обикнеш София”.
За сметка на това да го изкарам на риболов при температури под +10 гр. през зимата е пълен абсурд и тогава обикновено хибернира надул до макс климатика вкъщи.
 
След като в крайна сметка приключи олимпйското му плуване с летящ финален спринт, чиято цел подозирам бе да изгони с шляпане и пляскане и без това малкото рибета които се въртяха около стръвта ми, най-накрая миряса и се заловихме професионално с целта на идването ни тук.
 
Трябва да отбележа, че нямайки представа как, но по някакъв начин успя в намерението си с вдигане на много шум да привлече цялата рибна диаспора в околовръст да се интересува единствено от неговата въдица и дълго време само наблюдавах как вадеше поредното шаранче или платичка.
 
Изглежда той ще да е първооткривателя на нов вид захранване, което бих нарекъл „стресова-шумовдигаща подхранка”, при която стресираните риби губят инстинкта си за самосъхранение и кълват постоянно.
 
По едно време ми идеше да му цопна два камъка до плувката, ега малко рибите се осъзнаят и дойдат и при мен, но осмислих, че като нищо вместо да изпиша вежди, мога да си извадя очите та се отказах.
 
Току виж съм му привлякъл с камъните някои доста по-едри рибоци и тогава щях да се ядосам  още повече.
 
Истината се оказа съвсем проста и заради пословичния ми инат и помръзване, трябваше да минат почти три часа докато сменя тъкъма с много по-лека плувка.
 
Освен това дигнах доста над дъното куките и светотатствах с принципите на херабуната, като на долната кука поставих бял червей, а горната бе класика с тесто на нея.
 
Тогава независимо от вече настъпващия залез и на моята улица изгря слънце.
 
Оказа се че тия борбени малчугани самонавъдили се или пуснати за зарибяване, които все пак бе голямо удоволствие да извадиш с леките въдици, са били и при мен и само са чакали да се ориентирам правилно за да почнат да ми кълват.
 
Пипаха много леко, едва забележимо и нямаше нищо общо с характерните шаранови удари с  рязкото вкарване и повличане.
 
Всичките шаранчета бяха от един калъп малко под или малко над 400 гр., но сериозната изхвърлена опашка, останала от чистена на брега риба, говореше, че в тези води плуват и техните родители, което ни даваше надежда, че евентуално може и да се сборим с някой от тях.
 
За съжаление до такава среща не се стигна, но за сметка на това аз постигнах своебразен херабунски световен рекорд, разбира се дължащ се на малката ми измама спрямо класиката с подмяната на тестото на долната кука с бял червей.
 
По китайските, японските, корейските и дори руски клипчета описващи азиатския метод, често се случва да се видят по две уловили се риби на всяка една от куките.
 
Но в нито едно клипче не видях да се хванат два отделни вида още повече единият да е мирна риба, другият хищник.
 
За това когато извадих едно шаранче на горната кука, заедно с едно костурче на долната останах силно изненадан.
 
Това си бе доста екстравагантно дори за моята опортюнистична натура, която често не признава авторитета на класиката и експериментира както и хрумне.
 
Към 20,30 ч. по желание на Павката почнахме да събираме, защото на него му се падаше шофирането на връщане и искаше докато още се вижда да се измъкнем от лабиринта на пътищата за да не се лутаме заблудени в тъмното.
 
В заключение ще кажа, че изкарахме един много приятен излет на този язовир, който е много красив и относително прохладен в такива адски жеги или накратко казано – отличен избор за добро прекарване, когато времето стане непоносимо горещо, пък и не само тогава.
 
Независимо от не големия размер на хванатите хайванчета, ваденето им от водата си би истинско удоволствие и разбира се бяха пуснати задължително обратно за да пораснат и догодина две създават невероятни емоции на колегите, които ще имат късмета да се сборят с тях.
 
Силно се надяваме и останалите риболовци ползващи се от прелестите на язовира да са постъпили по същия начин с уловените шаранчета, защото ако има някоя наистина рядка риба в свободните водоеми около София, това безспорно е шарана и ще е добре за всички ни да се възстанови популацията му както бе през миналото.
 
Иначе твърде странно ни се стори, че не хванахме нито една каракуда, като чели изобщо я няма в биоразнообразието на язовир Душанци.
 
Разбира се едва ли е така, но това ще се мъчим да установим следващия път когато посетим отново това прекрасно място.

https://youtu.be/5-RmzlWtV5k