Уж е зима, ама по-прилича на дъждовния сезон в тропиците.
 
Месеца е кленуари според риболовния ми календар.
 
Реките поизчистиха дъната си, а шаварите по бреговете изчезнаха.
 
Те, сега му е времето човек да подгони едрите клендаци, защото обеднялата хранителна база в реките и вечната им лакомия ги правят непредпазливи, готови да лапнат всичко що поне малко мяза на храна.
 
Традицията повелява първите излети за годината да започвам от река Блато, защото съм забелязал, че както ми тръгнат риболовите по нея, така ще ми върви до края.
 
В преносен смисъл за мен тя е повече от съпруга, защото добре я познавам, рядко я боли глава та да не пусне, по някое рибе, а освен съм си топил въдицата кажи речи навсякъде по нея.
 
Пък и независимо къде другаде маткарствам през сезона, рано или късно все се връщам при нея.
 
По Васильовица сефтосах годината с няколко стандартни за тамошните й води кленчета при квартал Требич, но те бяха далеч от размерите ХХЛ които ми лежат на сърцето.
 
За това тази събота подгоних бабичката към Костинброд с надеждата, че където е текло пак ще тече, независимо от миналогодишната корекция на реката.
 
Някъде към 12,30 ч. се установих на „моето си” местенце, което по някакво чудо неземно, багерът дето е насипвал дигата и уширявал реката го е пропуснал, та дето се вика отново бях в свой води.
 
Водата беше идеална и като цвят и като ниво, времето с комфортните си 7 положителни градуса, като чели леко се престараваше за този месец и само шибания източен вятър, дето непрекъснато ми буташе въдицата ме дразнеше и разваляше удоволствието.
 
В крайна сметка му намерих цаката, като вместо кобиличестата стойка боднах една от херабунските ми такива с дълго рамо, така че въпреки нестихващите му пориви, нямаше как повече да върти въдицата ми.
 
Първите два часа минаха под знака на нищото, ама голямото нищо, дето се вика ни удар, ни вопъл, ни стон.
 
На туй отгоре бях единствения пръчконосец за деня и накъдето и да погледнех жива душа не се виждаше по брега.
 
Това да няма с кого две думи да си кажеш и да обмениш по някой и друг вирус от дистанция, индиректно ми подсказваше, че рибата или я няма съвсем или ще е бая трудна.
 
За късмет се оказа втория вариант и тамян, а, а да се предам и да сгъна сергията, когато тоягата изведнъж без никакво предизвестие така се огъна, че само светкавичната ми реакция предотврати отнасянето й във водата.
 
Някаква торпила беше захапала и след много кратка схватка успя така да разкекерчи кукичката, та от номер 14, замяза на осмица.
 
Независимо, че не можахме да се срещнем очи в очи с рибока, това окончателно реши нещата в полза замръкването ми по реката, защото където има една риба, то със сигурност има и други клендаци.
 
Горе долу след час безуспешно облавяне на мястото, като периодически сменявах позицията на въдицата, последва ново такова кълване, но този път имаше няколко видими почуквания преди него, та бях подготвен.
 
След засечката и кратко наддърпване един хубавец около 700-те грама влезна за час два на топло в живарника за дребно хулиганство.
 
Към 16 и кусур часа започнаха по-чести видими подръпвания, но най-вероятно на поизгладняли перчици, защото засечките бяха ялови.
 
При една такава ситуация обаче, когато индикаторчето подлъгващо ми подсказваше интерес на дребна водна твар към стръвта ми, засякох и усетих с изненада онази приятна тежест на прилична риба, съпротивляваща се на изваждането й от водата.
 
Отново клендак малко по-малък, но все пак мераклийски, та да ти напълни душата и да оправдае бруленето от вятъра и непрекъснатото подсмърчане на протеклия ми нос.
 
За съжаление това се оказа и последното рибе за деня, но все пак доволно, защото риболова си беше доста труден.
 
При освобождаването на арестантите от живарника успях и двата да ги изпусна в калта на брега, та се наложи да наджапам до глезените в нея, за да ги пусна в родната им среда.
 
Ама пък иначе, ако човек не се окаля до ушите, така че вкъщи жена му да изпадне в истерия щом го види, що за удоволствие е това.
 
В неделята реших, че реката си заслужава още един излет само че този път исках да проверя, как стоят нещата от дясната страна на моста, защото отдавна не я бях посещавал там.
 
Знам, че има няколко много добри вира, но почти винаги предпочитам да търся рибата от към страната на помпената станция, защото реката е някак си по-уютна със няколкото си завоя и дърветата които имаше по брега.
 
Верен на стила си с късното ставане отново бях на указаното място някъде към обед.
 
И веднага съжалих, че не си взех нито седмицата нито телещеката, защото вирът се бе утрепал именно за плувка на изтичане.
 
Дълъг, доволно широк и дълбок, с много бавно течение в средата, което в края му откъм моят бряг, обръщаше посоката и една двуграмова, че дори и по-малка плувка щеше спокойно да стои на едно място.
 
Дори можех да пробвам с индикаторчетата около остатъците от шавари във водата, където най-вероятно са перките.
 
Все пак реших да си поиграя с полутежкото, защото не ми се връщаше обратно до София да си взема дългите тояги.
 
Този път момента на нищото като чели беше безкраен.
 
Където и да ги търсех от гадовете нямаше следа.
 
Непрекъснато ги мамех с бели червей дано им привлека вниманието но йок – нямаше пипане.
 
Към 15,30ч., както си дремех и разсъждавах, колко е гот да си мъжки вирус, щото основната им цел е размножаването и където видиш вируска „няма не искам, няма не мога и няма недей”, а само размножаване, размножаване и пак размножаване.
 
До този момент си мислех, че живота на мухите винарки  е живот мечта, защото според мен са в непрекъснато алкохолно опиянение, но определено като чели вирусите са си най-добре.
 
В тая връзка ми е странно, как човечеството се надява вирусите да изчезнат от само себе  си, зарязвайки съществуване пълно с непрекъснато удоволствие.
 
Ами няма начин!
 
Виж ако се получи някоя странна мутация и тая гад смени приоритета си към тежък физически труд, то в рамките на няколко дена ще остане само спомен.
 
Ми въобще няма да му е до размножаване след такъв труд и в крайна сметка ще предпочете да се самоунищожи.
 
Та както споменах, точно в този момент видях две очевидни попипвания и веднага заех позиция в готовност с ръка върху тоягата.
 
И добре че го направих, защото последва подобен на одъра от вчера, който ми покриви куката.
 
Този път нямаше грешка и след кратък екшън извадих една от цепениците, които са обект на желанията ми през зимата.
 
Рибока гонеше кило и двеста, че може би и повече, но ако перифразираме големия сръбски певец, а защо не и философ Миле Китич, то „кило горе, кило долу”, демек стотина грама повече или по-малко, не са от такова значение, важни са емоцията и адреналина.
 
До вечерта имах още две скорострелни опъвания на линията, но нямаше убождане, а само празна от червеите  кука, което подсказваше, че във вира плува някакъв клендак професионален джебчия, но бе прекалено ловък та да го бодна на място.
 
Имах и няколко перчести подръпвания и това бе всичко за деня.
 
Накрая ще кажа, че нямам право да съм недоволен от двудневният си излет по любимата си река, защото действително рибата поради някаква си нейна причина е тегава в момента.
 
Може би непривично топлото за сезона време и мъти главата с нещо, та чака да застудее, както си трябва за да тръгне по-активно – не знам.
 
За мен важното бе, че независимо от слабата й активност и гадния вятър, който не пропусна и в неделята да ме надуха хубаво, аз имах приятни и изпълнени с доста адреналин моменти.
 
И може би най-същественото е че почвам годината с успехи и добри размери, та се надявам така да е до края й!

https://youtu.be/59UWu4prCvw