От известно време не мога да се събера и да разкажа историята си за язовир Братушково, защото таман седна да я свърша тая работа и се сетя, че още нямаме редовно правителство.
 
И като ме удари една глава, направо ще ме сцепи.
 
Ни работа да върши човек, ни сън ме лови.
 
Ми така де, другите държави какви правителства имат само, направо да хване човек па да откърши от тях.
 
А ние дори една имитация не можем да направим.
 
По цял ден по новините на телевизията тече сапунения сериал „Залюбила, мари, малка мома” и все нещо ще попречи на ергена да пристане.
 
Добре че дойде да кумува големия брат, та нещата да се случат и от обикновена еротика да гледаме хард порно, та да се наредим сред цивилизования свят с правилното правителство.
 
Сега вече, като му се вижда края, някак си по-спокойно мога да седна и да разкажа историята си от излетите на язовир Брагушково, но за всеки случай съм кръстосал показалеца и средния пръст на десния си крак против уроки, ей така да не вземе да ни мине котка път.
 
Да не се обърка нещо в последния момент и да стане „Булката беглец”, че после йок бюджет, йок съдебна реформа, йок мед и масло за народа.
 
Та както вече нееднократно заявих, тази година през забраната с Павката решихме да се отдадем на платената любов, защото много малко познаваме тези водоеми и спомените за някои от тях са от далечното минало, когато частната собственост беше мръсна дума.
 
Аз специално отдавна бях хвърлил окото на язовир Братушково, но все не му идваше времето за посещение по една или друга причина.
 
За това в единствения що годе слънчев ден през май, на може би най-хубавия ни празник се запътих към язовира, та най-после да видя какво се е променило и какво плува из него.
 
Павката беше възпрепятстван да дойде, затова се отправих сам на проучвателна мисия.
 
Братушково е доста близо до София, така че за нула време стигнах без особено да съм нарушавал правилника за движение по пътищата.
 
То и пътя до него си е направо европейска работа с малки изключения в Сливница и Алдомировци.
 
Когато стигнах до него останах поразен от красотата му с насрещния горист бряг и удобството което предлага, като места за ловене, неща които бях забравил, защото от последния път когато го посетих минаха 11 години.
 
Намерих си също и великолепно местенце, точно по вкуса ми, шаваресто и с прилична дълбочина, достатъчно равно за да се натакъмя спокойно и да си къцам какво даде Господ.
 
Най-накрая към 13,30 ч. завършил с приготовленията, отворих китайския ресторант, в чието меню имаше и български специалитет и зачаках първите рибешки клиенти да хапнат и после да си платят сметката.
 
Само че тия пущини се оказаха расисти и въобще на обръщаха внимание на изисканата ми кухня, достойна дори за трапезата на последния китайски император.
 
Дойдат гадините, помиришат, отхапят малко, плувката отчете някакво пипане, потъне леко и толкова.
 
Интереса изчезва и рибите си заминат.
 
Така изкарах близо пет часа, докато слънцето слезна ниско и леко се посмрачи.
 
След едно от поредните попипвания плувката продължи след 10 секунди с потъването си и изчезна под водата.
 
След засечката една добра каракуда беше първия клиент дето си плати сметката.
 
След това рибата се активизира и между 19 ч. и 21ч. имаше истинско вечерно кълване с доста екшън, но и с достатъчно ялови засечки.
 
Все пак извадих още една каракуда и два шарана, единият приближаващ според мен килото, другият наполовина.
 
За повече нямаше време, така че за да добия пълни впечатления от язовира се налагаше да го посетя още веднъж.
 
Това се случи на празника на детето 1-ви юни, който си е работен ден, та трябваше пак сам да проучвам нещата.
 
Този път подготвен психически, че рибите там явно са нощни птици, отидох дори по-късно от обичайното си закъсняване.
 
За мое съжаление мястото на което лових бе заето, та се чучнах на съседното, ама окото ми все към предишното гледа.
 
И по някакво щастлива случайност, колегите позиционирали си на него не след дълго решиха да се преместят и го освободиха.
 
Та моя милост, колкото и да ненавижда местенето, тоя път с радост го осъществи без особено да си самомрънка под носа.
 
Вече наближаваше 17,30 ч. и рибата започна да се активизира, като най-напред взеха да се обаждат перките и да ми създават положителни емоции.
 
За отрицателните обаче се погрижи времето, защото по насрещното било на планината израсна един голям черен облак от който взеха да се ръсят светкавици и гръмотевици.
 
Хубавото бе, че бяха сравнително далече и облака бе избрал пътя на мигрантите на запад, та можеше да ми се размине само с притеснение.
 
 Защото една част от него леко ме бе захлупила и като нищо, ако му скимне да завие щях да съм в обсега му.
 
След половин час ослушване и оглеждане накъде отива облаче ле черно, плувката изчезна стабилно под водата и първата каракуда се озова на куката.
 
Тамян заметнах за следващата и както и предполагах този път гърмът падна значително по-близо до Братушково.
 
Викам си още един такъв и влизам в колата докато размине и дано не ми клъвне сега нещо едро та да се наложи да държа тоягата изправена дълго време.
 
Както си го помислих това и плувката пое уверено настрани.
 
След засечката усетих как нещо много тежко, започна да се дърпа и сви пръчката едва ли не на обръч.
 
Понеже сега съм във фаза ремонт на жилището, имах чувството че съм закачил някаква плуваща насам, натам торба цимент.
 
Със сигурност шарковеца беше от 4 кила на горе, защото на няколко пъти ми се показа, ей така да ме фиксира, кой има наглостта да го тегли за устатата.
 
След десетина минути максимално физическо натоварване на ръцете най-после приближих дебелака до кепа на около 10-тина см., като колкото и да се мъчех така и не успях да му извадя главата стабилно от водата та да глътне  въздух и да се предаде.
 
Вместо това както споменах виждайки се вече победител само чух онзи звук на счупена въдица и в следващия момент видях как плувката с цялата ми линия, барабар с върха на тоягата бавно потегли към дълбините.
 
Жалкия ми опит да омотая влакното с тоягата та поне да спася плувката се оказа неуспешен и в този момент осъзнах че риболова за мен приключи.
 
Грешката си бе изцяло моя, защото не рачих да стана, а реших да го вадя седнал.
 
Дали от мързел, дали от притеснение от гръмотевиците, не знам.
 
Факт обаче е че не станах.
 
Все едно на всеки излет ми се случва да вадя такива екземпляри по пет, шест пъти, та що па да му ставам.
 
Не прецених, че изправяйки тоягата вертикално, намалявам рамото и оставям цялото натоварване от тежестта само на върха.
 
Слава Богу че през това време нямаше друга гръмотевица наблизо, че щях да се вкарам в голяма дилема.
 
Дали да зарежа екшъна и да бягам в колата или да рискувам да има възпоменателна плоча на това място.
 
Освен това тази въдица, която е същата, като онази дето ми отмъкна шарана в Перник, явно ще и се създаде комплекс от тези рибоци.
 
Добре, че от предишната имам останали стави, включително и връх, та следващия път да се реваншира.
 
А колкото до този достоен противник надявам се бързо да се е освободил от куките, защото аз ловя с куки без контра и един ден пак да премерим сили.
 
Определено ще посетя този язовир отново скоро!

https://youtu.be/K0P-UsIEc8Q