Налагаше се да мине известно време, докато болката от загубата му ми попремине, та да мога да се концентрирам върху риболова без да мисля непрекъснато за него.
 
А с баща ми през 60 години на миналия век брахме най-голямото шубе в живота си точно при един риболов на този язовир.
 
Тамян заскубахме шараните по стената му и в далечината се засъбираха черни облаци.
 
Останалите колеги бързо събраха бамбуковите си тояги и се понесоха на бегом към спирката на рейса, ама ние лакомии ще чакаме да мине и ще къцаме до тъмно.
 
И като ни запука един град, като орехи и като ни засвяткаха едни светкавици около нас дето имах чувството, че ни търсят нарочно до ни утрепят, ум да ти зайде.
 
А ние седнали на тревата сгушени и покрити с едни найлони не смеем да шукнем и мръднем.
 
След 40 минути малко се поразведри и ние със скоростта на вдигнат под тревога кашик събрахме такъмите и бегом към рейса.
 
Чак вкъщи видяхме, че живарниците с рибата ги бяхме забравили, ама къде ти да се връщаме – то страх лозе пази.
 
Та най-накрая по-миналата събота към обяд се паркирах на язовира на последното възможно място в дясно от ресторантчето.
 
Язовирчето е под егидата на общината и всяка въдица се таксува с 10 лв., но уловът не се заплаща.
 
Шараните над 3 кг. и амурът задължително се връщат обратно, а за хваната щука месният пазач ми обеща почерпка с кафе.
 
С две думи риболовът беше страхотно ялов и ако не беше доста едрото рибе, което закачих и в последствие се откачи в самото начало, нищо друго не ми клъвна.
 
Дори успях да заснема скока на едно амурче, което се изхвърли на няколко метра пред мен, оплези ми се и ми показа средна перка.
 
Привечер до мен дойде един китаец и ме помоли да хвърля в шавара от ляво.
 
Това е вторият случай след излета ми на Волуешкия язовир в който комуникирам с китайски колеги, които може би виждайки, че упражнявам техният стил на риболов, търсят контакт с мене.
 
Яо, през цялото време стоя с маска на устата и на закачката ми, че току виж е смукнал някой вирус през носа, веднага го захлупи с нея.
 
А на любопитството му за начина ми на риболов и отговора ми, че го раздавам български китаец, се засмя и се потупа в гърдите с думите „Аз оригинален китаец”.
 
Аз пък се потупах и му казах, че съм менте китаец и да види, че не само те могат да правят ментета.
 
После заваля силно и си тръгнах, а той се зави с дъждобран и остана на светеща плувка да чака нищото да му клъвне.
 
Тая събота с моя приятел Митко Петров решихме да отскочим отново там, защото мястото е близо до София, доста удобно за автомобил, а и на него му се налагаше да си тръгне по-рано.
 
Аз от своя страна щях да пробвам възкръсналата от майсторската работа на местният механик фронтерка, преродена под името Вечната Амбър.
 
Мисля, че това е третият ми известен случай на възкресяване на мъртвец, след „Лазаре стани” и чудовището на Франкенщайн.
 
В крайна сметка на кого ще направи впечатление едно зомби в повече по нашите пътища, по които автомобилният зомби апокалипсис е тотален.
 
Важното е че отново мога да се придвижвам до места на които с нормален автомобил е невъзможно да се иде.
 
По съвет на пазача някъде към 9,30 ч. с Митака заехме огневи позиции на едно многообещаващо място близо до същинската стена на язовирчето, където според думите му вряло от каракуда.
 
В последствие думите му се оправдаха, но положението с размера на рибките беше малко незадоволителен и с изключение на четири, пет рибета гонещи половин килото, другото беше около 150 – 250 грамови бройки.
 
Нещата започнаха леко притеснително, като Митака отбеляза няколко червеноперки набързо, а тъй като аз парче менте китаец съм с големи куки въобще и не си мислех да гоня перките, ами нахлупвах топчетата тесто и чаках едрите парчоци.
 
Митко взе да храни редовно със купешка захранка, която бе объркал и си бе речна за мряна с мирис на сирене.
 
Изглежда този вкус въобще не впечатли и отблъсне каракудите и след около половин час те се завъртяха при него и той взе да ги вади регулярно.
 
Макар, че бяхме на около три метра един от друг, моите рибета бяха спорадични и кълванетата редки.
 
Мисля, че допуснахме грешка заставайки близо един до друг, тъй като двата начина за захранване с хвърляне на захранка от ръка и класическото херабунско захранване от горната кука определено, когато са в близост едно до друго се конкурират в полза на първото.
 
Това се потвърди от факта, че щом Митко си тръгна към 17 ч. двайсетина минути след това при мен настана рибешка манифестация и влезнах в дълга серия до края на риболова.
 
Преди това бях минал на индикаторчета, както вече споменах със спорадичен успех, но след заминаването на Митака се върнах в класиката и осъзнах какво точно се получава когато успееш да улучиш точния херабунски такъм, точната дълбочина и точното тесто.
 
В крайна сметка не може да сме недоволни от излета си на язовир Маслово, защото мястото е много приятно, удобно и близо до София.
 
Успяхме да хванем по горе, долу две кила риба на калпак и имахме непрекъснати кълванета.
 
Вярно, че рибоците не бяха впечатляващи като размер с изключение на няколко от тях, но пък риболова беше доста динамичен и нямаше скука.
 
Аз имам още две допълнителни причини да съм доволен от излета.
 
Първата е че Баба Наста или вече Вечната Амбър бе отписана от книгата на мъртвите и за мое учудване безпроблемно ме закара и върна от излета.
 
Стискам палци да е влезнала в ритъм и да запази това си агрегатно състояние за доста дълго време, та поне малко да възстановя финансовото си здраве.
 
Втората е че с това клипче най-накрая ще изпълня моралното си задължение, така както го чувствам, да почета паметта на един много добър мой приятел с който често сме топели тоягите в язовира преди да го арендуват.
 
А следващия път когато отида на Масловския язовир ще е с ясната идея да се надлъгвам с рибите с по-сериозни размери, защото там определено има такива и трябва да се пробва.

https://youtu.be/9QqcVprYTH8