Тая година нещо яко се омотахме вкъщи и за една бройка да пропуснем дежурната годишна почивка в обетованата земя на Приморско.
 
Все пак хванахме последния влак и то в последния вагон образно казано и на 20-ти септември подгоних колата с мръсна газ към морето, щото нямах търпение да топна тоягите по тамошните водоеми.
 
Предварителната ми информация обаче беше малко разочароваща, а и спомена от миналогодишното фиаско все още ме държеше, така че бях решил да експериментирам с някой нови местни и неизвестни водоемчета.
 
Бях си набелязал няколко язовир чета в близост до Приморско, за които никога преди не бях проявявал интерес, просто защото Дяволската река беше напълно достатъчна за приятно изкарване на едноседмична почивка.
 
Положението обаче с тази река, а и с Ропотамо става нетърпимо от набези на местни бракониери и както сподели с мен мой много добър приятел, просто бе безчислено да ги пробвам тази година.
 
Затова няколкото язовирчета в Равадиново, Черноморец и Росен се оказаха достатъчна подхранка за въображението ми и така се настървих за приятни излети, че дори обявите
 
в нета на които попадах за отдаването им на концесия, не можаха да ме вразумят и тайно се надявах някой от тях да е останал неарендован.
 
Да, ама йок!
 
Хазаина ми в Приморско набързо ме отказа от тази наивна надежда и от няколкото разговора по телефона, които проведе с местни корифей на въдицата се оказа, че всичко е отдадено, включително и една малка локва в с. Ясна поляна малко преди язовира.
 
Виждайки съкрушения ми вид на препикано мушкато, къде от съжаление, къде за да се отърве от досадните ми въпроси, ми подхвърли да отскоча до Писменовския гьол, който се оказа на две крачки от Младежкия център.
 
Направо зинах от изненада, че в Приморско има такова място, за което аз досега нямах никаква представа, че съществува.
 
Нямаше никакво значение каква риба има в него стига нещо да топи плувката и да създава емоции, пък малка, голяма, в крайна сметка квото дойде.
 
Важното бе, че е неизследвана от мен територия и най-вече диво и свободно място.
 
Във вторника след качествено наспиване поех към така нареченото от мен Писменовско гьолче, защото не успях да разбера въобще има ли си име или не.
 
Дето се вика два, три завоя и бях на него.
 
Оказа се много приятно езерце  малко по-голямо от „златния трап” на границата, но с много добра дълбочина до брега от 1,5 м., което си бе предпоставка за наличие и на по-едри риби.
 
Бях доста изненадан от двамата колеги които заварих там, защото не очаквах, то да е интересно за местните риболовци, разглезени от природата с наличието на тамошните реки и морето.
 
И двамата бяха писменовчани, но единият беше руснак или украинец заселил се целогодишно в Писменово.
 
Той не хвана нищо, но бе безкрайно изненадан, като видя, че в гьола има каракуда или карас, както й викат в родината му.
 
Даже накрая си стиснахме ръцете в знак на съгласие, че дали ще и казваме каракуда или карас няма никакво значение, защото таранката си е таранка и у нас и в Русия.
 
Другият колега отбеляза пет, шест рибета на царевица, защото в гьола освен каракуда и шаранчета живее омразната по нашите земи слънчевка, която е в огромни количества и е безчислено да се лови на червей.
 
Даже до такава степен се е изродила и озверила от глад, че понякога налиташе на царевицата и на тестото ми.
 
Споделям всичко това не за да се хваля, а защото може би за първи път усетих в пълна степен силата на херабуната.
 
При мен нямаше празно хвърляне.
 
Всяко едно завършваше с уловена рибка или най-малко с отчетливо кълване.
 
До мръкване направих няколко килограма ситнеж от по 150 – 200 гр. рибки, че чак ми омръзна.
 
Преди две години езерцето е било почти пресъхнало и доста от едрите шарани и каракуди, които са плували в него са сдали багажа.
 
Сега е фрашкано от дребна каракуда и тук таме някое малко шаранче, но се надявам догодина най-много две, рибите да наддадат на тегло и емоциите да са много по-големи.
 
Все пак като за начало беше добре пък за следващия ден си бях заплюл Бургаското езеро, което се надявах да ми донесе много по-едра радост в живарника.
 
Срядата по прищявка на природата се оказа най-антиплажният ден за седмицата и дори бате Райко не искаше да се покаже поне носа през облаците от студ.
 
Мене разбира се това ме устройваше прекрасно и към 11ч. освободен от задължението да развеждам караула до плажа потеглих за Бургас с намерението да топна тоягите в най-голямото естествено езеро в България, Вая или Бургаското езеро.
 
Всяка година отивайки на почивка по южното ни Черноморие минавам покрай него и всеки път виждам бургаски колеги заели позиции около дупките в шаварите покрай брега.
 
Да, не бих казал, че това е най-красивото езеро у нас, особено с фона от жилищни блокове зад него, пък и едва ли е най-чистото с нефтохима в близост, но това си бяха бели кахъри, при възможността за улов на качествени риби.
 
Така че след около 40 минутно шофиране с повишено внимание и стриктно спазване на знаците на моста на Ропотамо, бензиностанцията на Созопол и още едно, две места за които катаджиите хвърлят чоп да патрулират, пристигнах в Бургас и направих обратен завой на първото отдало ми се място.
 
Когато минах в обратното платно с ужас осъзнах каква тъпа грешка съм направил.
 
Бях излязъл малко преди езерото и нямаше как да завъртя обратно без да се върна доста назад.
 
А това означаваше още загуба на време и още изхабени нерви от бързане.
 
Просто не беше истина, че не можах да уцеля най-голямото у нас езеро макар, че снощи внимателно проследих пътя на картата, а и поне тридесет години минавам два пъти в годината покрай него.
 
Това не бе карък, това си бе направо Божа намеса и за това за да не разсърдя Всевишния, пък и най-вече ме мързеше да циркулирам още веднъж за опознаване на пътя, реших да се пробвам на така наречените дупки, които са малко след Вая в посока Созопол и от които някога са вадили пясък доколкото разбрах.
 
Разгеле тоя път успях да уцеля може би единственото подходящо място по тях и където явно колеги бяха ловили на царевица и червей, защото това да не си прибереш боклуците след себе си не е само привилегия на софийсково брата, а явно всенародна философска концепция.
 
Така че остатъците от пластмасови кутийки от цървеци и поръждясали кутии от консервирана царевица бяха белег за наличието на живот с перки в дупките.
 
Дупки, дупки, ама си бяха съизмерими с Богровските кариери така че ми е малко странно защо им викат така неуважително.
 
В интерес на истината нямах абсолютно никаква представа що за перкообразни плуват в тези води и разчитах, че поне вездесъщата таранка е завладяла и тези водоемчета, пък и заради близостта им с Вая все нещо се е прехвърлило с птиците и тук.
 
Имаше три възможни места и аз избрах да се настаня на средното, защото се падаше между два далекопровода минаващи точно над другите две места.
 
Вярно, че жиците бяха доста високо, но все пак реших, да не рискувам и току виж стана лирическия герой от песента на Милена светнал като крушка.
 
Посегнах няколко пъти с косата да оскубя малко от шавара и да си направя сгода и я праснах със сила в както се оказа чакълесто дъно.
 
Върха на дръжката на кепа се счупи и косата заедно с втулката остана под водата.
 
Не можех да си позволя тази загуба та се съблякох по потник и гащи силно наподобяващ на неадекватен стриптийзьор, смело нагазих във водата и заопипвах дъното.
 
Оказа се че след крачка и половина водата ставаше дълбока и слава Богу, че счупих кепа до самия бряг.
 
След отчайващи пет минути ровене най-накрая я набарах до сами крака ми и облекчен и позамръзнал се измъкнах от водата.
 
След второто презамятане, плувката потрепери и изчезна във водата.
 
Извадих едно малко шаранче и това бе знак, че ще имам достатъчно емоции, щом първата хваната рибка бе шаранче.
 
Таман бях прехвърлил след него и зяпах в плувката, когато изведнъж нещо едро изскочи изпод въдицата и отново се гмурна.
 
Видях го само за частица от секундата и ми се стори отворена паст на щука.
 
Чак вечерта преглеждайки заснетите кадри видях, че беше корморан, който явно се бе стреснал от близостта до мен изплувайки от водата.
 
Мамка му и перната гад, изкара ми акъла!
 
След това започна една шаранчияда дето не съм вярвал, че може да съществува такова място у нас.
 
Сменях дълбочини, посоки, разстояния между куките, теста и какво ли още не и всеки път едно и също.
 
С изправянето на плувката някой налиташе на тестото и след малко следваше засечка и уловено шаранче гледащо учудено, че над водата има и друг сват, за който майка му и баща ме не му бяха разказвали нищо.
 
В рибарник да бях хвърлял по-малко щях да хвана отколкото там.
 
Надеждата ми за улов на по-едра риба след десетото поредно, започна лека-полека да се изпарява, макар че едва ли някой е зарибявал тези дупки и тези малчугани все някак са се пръкнали по естествен път от едрите си родители.
 
Все пак успях да хвана две едри каракуди, като особено втората гонеше 700-те грама и една хубава перка, така че не бях съвсем без емоции от борба с добри рибета.
 
Ако някой ми беше казал, че съществува у нас такова диво водоемче в което каракудата е кът, както шарана по софийските риболовни полета, а шаранчетата са в такова изобилие, щях да му присъдя жълтата фланелка и да го отсвиря като неблагонадежден информационен източник, но факта си е факт.
 
Вчерашната история с Писминовския гьол се повтори, само че с главни герои този път шарановите малчугани.
 
След тези два риболова в които се чувствах, като агент на статистиката участващ в преброяването на рибешкото население в детска възраст в Бургаски регион, имах неистова нужда, а и усещането, че скоро нещо положително ще се случи и ще ме качи на черешата.
 
И то наистина се случи, но на другия ден на река Караагач в местността дето и викат Чатала.
 
Сутринта в четвъртъка слънцето срамежливо надникна за малко през облаците и повиши с един градус температурата на 17 градуса и това беше достатъчен повод на командира на поделението да изкомандва ходом марш към плажа.
 
Аз с нежелание се подчиних на заповедта, но иначе ме чакаше мрънкане през цялото време.
 
И без това до сега имахме дето се казва една единствена баня в морето и то в деня на пристигането ни.
 
Тогава към 16 ч. се включихме успешно в „лудницата” от около 20 -30 човека на плажа и за мен това си бе достатъчно за цялото ни пребиваване, но не така мислеше жена ми.
 
За нейно съжаление таман стигнахме и бате Райко се скри зад облаците и задуха студен вятър.
 
На принципа пени се, не пени се, ке го ядаме се разхвърляхме по бански и аз реших да се направя на мъж и да се топна във водата.
 
След като се намокрих до коленете обаче изведнъж разума надделя и позорно се върнах и нахлузих дрехите.
 
Слава Богу, че срамът дето брах нямаше кой друг да го види освен жена ми, защото бяхме последните мохикани на плажа.
 
В последния ден в съботата също топнах задни части във водата, но температурата тогава беше убийствените 22 градуса, та чак се препотих за час на пясъка.
 
След петнайсет минутен престой на пясъка си обрахме крушите и оставих половинката да си чете книжка в квартирата, а аз запраших към Чатала на Караагач в Китен.
 
Тъй като минах по класическия черен път дето знам се наложи да вложа целия си шофьорски опит и умения да премина участъка с камъните без да бастисам ниския си автомобил.
 
Таман го направих и следваше завоя към реката, която течеше на двадесетина метра по-надолу, когато ми се стори, че няма как да не я закача в една бабуна и е по-добре да отсека завоя по-остро.
 
Е отсякох го, ама колата застана на кантар и предното дясно и задно ляво колело останаха във въздуха.
 
Слава Богу, че наблизо имаше двама колеги спали на реката от няколко дни, които туриха по едно рамо отзад, та излязох от ситуация, а освен това ме насочиха и от къде да се върна безпрепятствено на връщане.
 
Сполай им на тези колеги и винаги да им е наслука!
 
Информацията, която получих от тях за риболова обаче беше много разочароваща.
 
За няколкото дни бяха хванали два три прилични морски кефала и няколко мренки.
 
Шарана играел но не пипал, ама хич.
 
Застанах на около тридесет метра под тях на идеално място според моите представи и реших да търся мряната на плувка с петичката.
 
Намирах се на Узунчайрския или Писменовски ръкав на реката на около петдесет метра преди сливането му с Оряшката река в местността на която и казват Чатала.
 
След сливането си двете реки вече текат под името Китенска река или Караагач която е доста пълноводна.
 
В реката често навлиза морски кефал и то доста едър.
 
Аз имах готовност за риболов на този вид риба, като предварително от София се бях запасил със земен червей, но не съм му особен фен и предпочитам да търся шарана на плувка.
 
След ентото поредно попче, което извадих с петичката, реших че е крайно време тази година да включа в оборот телещеката и индикаторчетата, с която бяхме неразделни миналата година.
 
Знаейки какво може да споходи въдицата ми по тамошните води, предварително си бях направил линия от плетено влакно 0,16 мм. с три големи индикаторчета и кука шестица.
 
Колегите дето ми помогнаха започнаха да събират и да се подготвят за тръгване, а аз заложих три зрънца консервирана царевица и позиционирах индикаторчетата почти на отсрещния бряг.
 
Нямах кой знае каква надежда, че нещо ще клъвне, но бях длъжен да пробвам, защото тези реки винаги са способни да ти поднесат изненада.
 
И наистина изненадата се получи като по учебник.
 
Нямаше и пет минути откакто заметнах и индикаторчетата мощно изчезнаха под водата.
 
След засечката нещо голямо, ама наистина доста голямо започна да разхожда линията ми наляво и надясно и въобще не ми даде шанс поне на първо време да го изкарам на повърхността.
 
Хубавото в случая беше, че плетеното влакно и късата линия не му даваха пък на него шанс да се откачи и щеше да има дълга борба докато го уморя.
 
Таман започнах да усещам, че шарковеца осъзнава наближаващата загуба и лека полека да го придърпвам към себе си, когато куката се откачи от него и рибока набра с бясна скорост нагоре по реката и максимално далече от двукракото същество с въдица, което не му желаеше доброто ни най-малко.
 
Обхвана ме разочарование, но и надежда, че днес ми е ден и нещата може да се повторят.
 
 
 
Десетина минути след екшъна последва ново потегляне не толкова мощно, но също много отчетливо.
 
Засечката се оказа ялова, но надеждата се усили неимоверно.
 
После още едно ялово засичане и тогава ми просветна да сложа доста по-голяма кука от някогашните си резерви, дето винаги нося в рибарската кутия.
 
Час след смяната индикаторчетата отново изведнъж се гмурнаха, като изоглавени под водата и след засечката усетих отново приятната позната тежест и сила на боеца в края на линията.
 
Този път грешка нямаше и след пет минутна борба в кепа се настани един дивак хубавец към двете кила та ми качи максимално адреналина.
 
И друг път съм хващал диваци с такова, че и по-голямо тегло, но винаги съм бил въоръжен с подходяща макара.
 
Определено обаче мога да заявя, че кефа да извадиш такава риба с директна тояга пък било и телещека и то без ластици е в пъти по-голям и си заслужава.
 
Сега напълно се признавам за победен в някогашният ни спор с Божко, че с директен телескоп и къса линия, без ластици може да се извади риба надхвърляща на тегло килото.
 
Китайците вадят и по двадесет килограмови шарани по този метод и нищо чудно, че там макарата е рядкост сред риболовците.
 
Представям си какво ли ще е удоволствието да извадиш подобна риба с петметровата херабунска пръчка тънка колкото палеца ти.
 
Надявам се скоро да разбера, но това ще се случи на някой друг водоем в бъдеще, защото с тази риба и една последваща много едра мряна приключих риболова по Приморския край за тази година.
 
А догодина да е живот и здраве септември отново се надявам да цъфна там и този път ще уцеля със сигурност Вая, а защо не и Мандрата.

https://youtu.be/StCkIP3wb7g