Има един град в Софийска област, който често подминавам, като скиор флагче, на път за доста по-далечни дестинации по магистрала Тракия.
 
А в околностите му има няколко язовира, които определено си заслужават едно задълбочено проучване.
 
За неговото характерно име, един тамошен зевзек, преди много време ми разказа една прелюбопитна балканско-еротична история, която с цел да не загубя подрастващата аудитория няма да споделя публично.
 
Може и да има нещо вярно в нея защото дето е Ихтиман там е и „ах таман, таман”.
 
Неделният ден го писах дъждовен заради разните цветни кодове с които синоптиците бяха надраскали 12 области на картата, та затова в понеделника някъде към 10 ч. хванах попътен вятър и се понесох към язовир „Джурджин дол”.
 
Да си призная едвам му запомних името на тоя язовир и добре, че ми се е набила в главата песента „Джурджевдан”, та успях да сътворя асоциация.
 
След  като по пътя до там бях обидно задминаван, както от сериозни автомобили, така и от тенекиени консерви пънещи се да достигнат максимално допустимите километра в час, най-накрая към 12 ч. пристигнах на язовирчето и се впуснах в обход за идеалното място.
 
То трябваше да включва шавар или друго възможно укритие на рибите, достатъчна крайбрежна дълбочина и естествено минимални усилия по преместването на багажа от колата, демек тя ако може да е на една въдица разстояние.
 
Разгеле открих такова местенце и макар, че имаше още подобни и в някой отношения и по-добри места от него, то единствено отговаряше на всички гореизброени критерии, та нямаше как да не го удостоя с присъствието си.
 
Язовирчето е много приятно.
 
Леснодостъпно и същевременно закътано.
 
С красива природа, достатъчна дълбочина  и поне на мястото което избрах, липса на сериозни закачки по дъното.
 
А това, че като пристигнах бях единствената жива душа по него си бе направо комфорта на петзвезден хотел.
 
По-късно към 18 ч. дойдоха още двама, трима колеги, но това съвсем не наруши пълната ми изолация и усамотение.
 
Единственият недостатък на язовирчето е пътя покрит със сипица, който преминава покрай и над него, по който често бръмчаха тежкотоварни камиони и освен характерния шум, дигаха и облаци пепеляк над главата ми.
 
Е то не може всичко да е дюшеш, така че след десетия камион, свикнах и спрях да обръщам внимание.
 
Слабите ми общи представи за Джурджин дол се състояха в изсмуканата от небитието и интернета информация за наличието в него на каракуди, костурчета, шаран, дребни перки и слънчак и разбира се свободния му статут за риболов.
 
С изключение на перките останалото рибешко поселение потвърди за присъствието си в язовира, намирайки за уместно да ми се представи лично, увисвайки на кукичката ми.
 
В 13 ч. след като бях изпълнил всички свещенни ритуали и особености по натакъмването, най-накрая заметнах и след две три уточняващи позиционирания на тоягата, регистрирах първото кълване и сефтето за деня и язовира откри головата ми сметка.
 
Лакома малка 150 – 200 гр. каракудка беше дошла първа в ресторанта ми и без каквото и да е колебание беше налапала сервираната порция бели червей.
 
Тъй като се поразглезих от излета по канала на Челопеченската баластриера, а и по принцип каракуда под 400 – 500 гр. не си заслужава задържането си в живарник, въобще не го и разпънах, а немедлено освободих арестантката с цел да се оплаче на родителите си и те да дойдат да се разправяме.
 
Това за съжаление така и не се случи и едва три, четири от последващите риби имаха потенциал да посетят живарника и то с много условности.
 
Масовата тълпа с перки и опашки, която напираше за стръвта ми се състоеше от индивиди по 200 – 250 гр., но достатъчно борбени за да подържат адреналина на степен кеф.
 
Скоро след началото на риболова имах и взгляда с една почти забравена и все по-рядко срещана по софийските свободни водоема риба.
 
След поредната засечка и кратка борба с нещо доста по-силно от каракудките на посещение при мен дойде един мъник около 350 гр. от шарановия род.
 
Разбира се, че това ме зарадва и обнадежди за по-сериозни успехи с роднините му, но освен братчето му близнак, което извадих малко по-късно, друг шарковец не посмя да се  пробва на канадска борба с мене.
 
Рибата взимаше най-много на бял, макар че по-често на него попадаха малко по-дребни от средния за язовира размер рибета, така че ако исках да правя килограми трябваше да ловя основно на него.
 
Само, че аз като максималист търсех не килограмите, а размера, затова в дълги периоди бях, на троха, жито и основно на царевица.
 
Разбира се това което извадих на тези лакомства бе малко по-едро, но и интензивността на пипанията бе доста по-рядка.
А и щипчестите разбойници по дъното, който тука са в изобилно количество, често пъти ме финтираха с фалшиви почуквания и празни засечки, оставяйки огризкано парченце царевица на куката.
 
Тоя път нямам никакви забележки към времето.
 
Това в средата на август да си на слънце без чадър и да не умираш от жега си е направо разкош.
 
Даже към 19 ч. навлякох и якето, защото си стана много хладно, а не ми се занимава с болести, че то на всичко взеха да му викат ковид.
 
Та по-добре да се облека, отколкото до увеличавам статистиката.
 
Към 18 ч. срещу мен дойде един местен колега, който хвърли на тежко.
 
Беше ми любопитно какво има в средата на язовира и дали не е по-едро от прибрежните обитатели.
 
Няколкото каракудки, които извади отвътре не се различаваха по размер от моите, така че мързелът ми да разпъвам тежката артилерия ме спаси от явно разочарование и този път.
 
Стана 20 ч. и след като до това време нямаше нищо по-едро да се е завъртяло при мен и да е клъвнало, стоенето ми до съвсем мръкнало се обезсмисли.
 
Затова сбрах такъмите, натоварих бабичката и юруш към София.
 
Та излета ми по Ихтиманско на това язовирче със странно име, за мен беше една успешна и позитивна експедиция, която като интензитет на кълванетата и всичко онова за което мечтаем цяла седмица изпълни очакванията ми.
 
А ако и грамажа на уловените бройки бе поне със 100 – 200 гр. отгоре щеше да е една от най-открояващите се и запомнящи се експедиции през тази година.

https://youtu.be/m7FdQfGGCTg