Цял ден слушам, „Корона вирус това, корона вирус онова”.
 
Абе ей аланколу, ние това у България го хванахме много преди китайците да изядат Батман.
 
Още 2001 г. плъзна по нашите земи, та за една бройка да ни оправи за 800 дни, ама мутира и вместо нас то се оправи.
 
А и тия азиатци не можаха ли да заблажат я със Спайдърмен, я с жетата котка, та вместо да висим безсмислено карантинирани  вкъщи, поне нещо полезно да с свършим.
 
Я чорапи да оплетем, я пуловер или пък някоя и друга бутикова маска.
 
Да не говорим, че и демографският ни проблем вече щеше да е само спомен, щото по-добрата половина на човечеството в детеродна възраст имаше март месец да вие като бесовица по улиците и да не отказва никаква задявка.
 
Но какво да се прави, станалото станало.
 
Във всеки случай двамата с Павката, като върли републиканци, в неделята отказахме да си седим в София и примиренчески да чакаме тоя монархически вирус да ни короняса, а напротив към 9,30 ч. сбрахме инвентара и зацепихме към неизвестността по разните дупнишки гьолчета, за които в нета няма абсолютно никаква информация.
 
Странно е но на мапса е пълно с точно такива езерца особено около Сапарева баня,  а никой дума не обелва за риболов по тях.
 
Някъде към 11 ч. с антиковид линейката в случая баба Наста, пристигнахме на първото набелязано от тях, малко зад параклиса „Св. Петър и Павел” до село Сапарево.
 
Като казвам, че Фронтерката е антиковид оборудвана, имам предвид, че в последно време толкова е поизцапана, че е направо стерилна.
 
Никакъв вирус или бактерия не смеят да влезнат в нея, от страх да не лепнат нещо, та чак да ги ожалиш.
 
Но какво да се прави, като комшиите ми се правят на луди.
 
Как пък поне  един от тях не се намери да измие бабичката ей така от кумова срама – не знам.
 
Иначе гьолчето се оказа една доста спаднала локва обградена навсякъде около брега с водорасли, така че и дума не можеше да става за риболов с плувка.
 
Единствено в центъра му имаше свободна зона от подводна растителност и дори един млад колега замяташе воблер там с надеждата за щука или сом, колкото и странно да изглежда той да е в наличност в това мижаво гьолче.
 
Следващото подлежащо на проверка езерце се намираше от другата страна на главния път и се налагаше да пресечем пистата на бивше военно летище.
 
В момента обаче там течеше някакво състезание по износване на гуми демек дрифтене та пресичането му се оказа доста опасна мисия.
 
За наше съжаление и новото езерце не отговаряше на нашите изисквания за риболов, защото макар и значително по-голямо от предишното също бе цялото във водорасли, а освен това бе обградено навсякъде с шавари.
 
Така, че отново поехме към следващото неизвестно нам гьолче, на около километър и половина от това езерце.
 
Поредните водоемчета към които се запътихме са две едно до друго и както се оказа в последствие, когато пристигнахме, едното бе заградено с ограда и бе част от някакво бивше или все още действащо военно поделение, но другото до него бе свободно и
в крайна сметка се оказа, че е нашето място.
 
Супер гьолче или микроязовирче, защото имаше изградена стена – не знам.
 
Но направо се оказа райско място и като природа и като дълбочина и като спокойствие, абе фантастика отвсякъде.
 
Разбира се аз докато се натуткам с такъма Павката бе забърсал вече няколко червеноперки, така че капото не ни заплашваше вече и в нас лека полека се настани надеждата за по-здрав екшън с едри бабаджанки.
 
Разбира се да разчита човек на такъв риболов по абсолютно непознато гьолче през ноември, когато бабаджанките си оправят леглата за зимен сън е по-скоро в сферата на чудесата, а до Коледа има още месец и кусур, така че трябваше да се задоволим с дребни перки, каракудки и едно кленче.
 
При мен привечер, когато доста се активизираха рибките, все едно на куките ни се раздаваха безплатни ПСР тестове по направление, се обади и една едра перка, но това беше всичко от размер ХХЛ.
 
В заключение ще кажа, че да е живот и здраве догодина през активния сезон сто процента ще посетим отново това язовирче, защото е много приятно място.
 
Имайки предвид дълбочината му, трудната му достъпност изискваща 4х4 на всяка цена, абсолютната липсата на други колеги, то няма начин в него да не плуват едри парчета от най-различни видове рибоци, които като сгънат тоягата, човек се отреперва целия докато ги вкара в кепчето.
 
Така че независимо от слабите резултати най-вече с големината на уловените рибки, опознавателната ни експедиция по неизвестните дупнишки гьолчета за нас бе твърде успешна и следващата пролет или лято няма начин да не дойдем отново в търсене на местните бабаджанки.
 
А до тогава смятам да си подсилвам имунитета с естествени биопродукти на тютюнева и алкохолна основа приемани самостоятелно или в комбинация с печени люти чушки с копър и чесън и съботно неделни зимни разходки с въдица в ръка по речните ни долини.

https://youtu.be/hQbWubcChJE