Тъй като явно вече времевите периоди ще се измерват с поредната Ковид вълна, ще отбележа, че по време на втората такава в късния октомври миналата година сефтосах продълговатото гьолче от няколкото такива в Перник на които викат „Отровите”.
 
Защо ги наричат така е мистерия, но според легендата в това което посетих, преди много време при боядисване на прежда са изсипали някакъв химикал в него.
 
Резултата него ден беше един умрял от студ слънчак за целия риболов, който докато се е прозявал куката с червея случайно му бе влезнала в устата, защото с нищо не индикира, че е гладен и кълве, а аз просто реших да презаметна.
 
Тъй като амбицията ми на себедоказване е движеща сила при мен и колкото един водоем е по-труден, толкова ми е по-интересен, се заклех, че пролетта ще се върна и ще го пробвам отново.
 
Е не стана за пролетта поради най-различни причини, но миналата събота най-накрая се понесох към езерцето с надеждата, че този път ще имам яки емоции с едри рибоци, каквито безусловно има в него.
 
Но това което стана многократно надхвърли представата ми за риболовни изживявания, само че с отрицателен знак.
 
Някъде към 11 ч. пристигнах на гьолчето и след час разстановка заметнах двете въдици и се отдадох на херабунстване.
 
Време супер за риболов, липса на какъвто и да е друг колега и зеленина от подивелите храсталаци и дървета на отсрещния бряг.
 
Въобще щеше да е супер релакс, ако и рибата почнеше да кълве.
 
За мое съжаление нямаше никакво пипане, а по повърхността в близост до брега виждах големи кленове да плуват и да се припичат на слънце.
 
В търсене на някакво решение оставих дългата тояга в средата на езерцето да съблазнява рибоците с тестени примамки, а късата направих на индикаторчета и започнах да търся рибата близо до брега.
 
По едно време на няколко метра от плувката над водата се изхвърли един солиден шаран, който камерата успя да улови.
 
Пет минути след това пръчката се изстреля с такава скорост във водата, че дори ръката ми да бе върху нея едва ли щях да мога да реагирам и да я хвана.
 
Хубаво китайците казват да се връзват тоягите и дори всяка  херабунска пръчка има специална халка на задната тапа, ама кой да слуша.
 
Направил съм си и въженца за целта, но тъй като малко пречат в началото ги ползвах, а после взе да ме помръзва да се разправям с тях и изоставих тази практика.
 
Жалките ми опити да достигна до тоягата плуваща на повърхността на водата на отсрещния бряг с късата пръчка бяха обречени на неуспех, а с мене не носех въдица с макара за да се опитам да закача тоягата или влакното.
 
Все бях влезнал да плувам, ама местния пазач на склада в съседство, който извиках да помага ме разубеди с информацията за тинесто дъно, пълно с корени и закачки.
 
Викам си, че на стари години ще стана за резил и да се удавя заради един шаран не си струва.
 
Не ми оставаше нищо друго освен да хвърлям двойното гребло с въже, което съм си направил да разчиствам дупки във водораслите, ега закача въдицата.
Един час хвърлях, като откачен и греблото падаше съвсем близко до пръчката но не и зад нея.
 
Въжето сряза дълбоко показалеца на дясната ми ръка, но не се отказах.
 
Най-накрая греблото тресна въдицата и я разполови на две.
 
Това бе върха на глупостта и каръка за днес и аз извадих строшената част, а връхната третина от въдицата продължаваше да плува отсреща.
 
След час дойде едно момче спинингист с приятели, та той успя да закачи влакното и да извади останалата част от въдицата барабар с плувката.
 
Естествено бандита дето ми отмъкна тоягата си замина с пирсинг на устата, но майната му.
 
Аз приключих този излет бесен най-вече от загубата на пръчката, за която сам си бях виновен.
 
Разказвайки случката на моя приятел и колега Митко Петров, в четвъртъка решихме да отидем заедно отново  на езерото.
 
Само че Митака който е ранно пиле и пее рано, щеше да ги търси от зори, а аз щях да отида към 10 ч. застъпвайки втора смяна и да чакам вечерното кълване.
 
Какво стана по-натам ще го оставя без коментар с оригиналния запис.
 
……………………..
 
……………………..
 
……………………..
 
След като Митко си тръгна към два часа нямах грам пипане до 20 ч. вечерта.
 
По някакъв рибешки сигнал изведнъж рибата взе да кълве, но за мое съжаление бяха перки.
 
Независимо, че първата беше с много приличен размер, когато си присъствал и асистирал при такъв риболов какъвто направи Митака е малко разочароващо да ловиш перки.
 
Явно този гьол ми е голям карък и трябва да мине известно време докато позабравя отрицателните вълнения и отново ме затресе амбицията да го посетя.
 
Единственото нещо което ме зарадва този ден бе,че не подведох Митака и той направи забележителен излет отмъщавайки на крадеца заради мен.
 
За това отсега нататък, обявявам 22 юли за празника Шаранов Митковден и очаквам догодина Митко да почерпи с топла рибена чорба и шаран плакия.

https://youtu.be/SpFmXFD2HdA