От няколко седмици почти не съм риболовствал, защото се оказа, че моят далечен пра, пра дядо, не е бил нормален маймуняк, а най-обикновена бисерна мида.
 
Та някъде по карантиите ми съм си произвел перличка и сега трябва по някакъв начин да я изгоня навън.
 
Та за това гледам много, много да не шавам сам по водоемите и най-вече далече от София.
 
В неделята обаче не издържах и с Павката към 11 ч. се ориентирахме, към едно близко гьолче във Волуяк, по-известно като „Пушкаров” или още „Локвата”.
 
Прецених, че ако недай си Боже, тръгна да „раждам” бисера, Павката за нула време ще ме върне у дома.
 
Освен това предната вечер бях се нашмъркал с Аулин, та бях в добра кондиция.
 
От една петилетка време, че и повече не бях посещавал това гьолче и нямах представа какво е станало с него, но пък сравнително хладното време и близостта му ни накараха да го предпочетем за дестинация.
 
Ако пък условията по гьолчето бяха невъзможни за риболов, то ей къде го язовирчето на село Драговищица над Костинброд.
 
Лошото бе, че за да стигнем до него ни чакаше около 3,5 км. черен път през полето, който след дъжд е невъзможно да се мине дори от високо проходим автомобил.
 
Тъй като от една седмица горе долу не бе валяло, предположихме, че пътя е сух и не сбъркахме до момента в който изминахме 2/3 от него, стигайки почти до рекичката.
 
Там се бе разположила някаква 15 метрова локва, която не изглеждаше да е сериозно препятствие за Фронтерката.
 
Само, че някъде на 10-тия метър, така затънахме в някаква финна лепкава кал, като грес, че нямаше вадене.
 
Какво ли не опитахме, копане, подлагане на клони, камъни, не та не.
 
Колелата приплъзваха и макар, че не се окопавахме надолу, нямаше никакъв шанс за измъкване.
 
Павката горкия вършеше работата основно, за да не се натоварвам, а аз поех километър и половина пеша до гьола да диря помощ, ако има някой колега там.
 
За съжаление нямаше никой и след 4 часови безплодни мъки, поех по обратните 2 км., към постройките на кооперацията покрай, която бяхме минали на идване.
 
Слава Богу там едно младо момче запали трактора и ни издърпа, та най-накрая към 16, 30 ч. поехме към Драговищица с толкова мръсен и окалян автомобил, все едно се връщаме от тежко офроуд състезание.
 
След половин час вече бяхме избрали места на язовирчето и Павката нямащ търпение дори вече беше хвърлил въдицата, когато се появи една жена с огромна молба да дръпнем окопалия се с автомобила й съпруг, че нямаше излизане.
 
Павката отиде да помага, а аз продължих с натъкъмването.
 
Най-накрая към 17,45 ч. риболова ни започна и тъй като от двете си не особено резултатни, предишни посещения, късния час и непознаването на местата, нямах никакви сериозни очаквания за някакъв успех.
 
Дори не си подготвих кепчето, нещо което задължително правя колкото и безнадеждно малко да е водоемчето на което ще ловя.
 
Заради силния вятър пуснах херабуната по корейския метод на дъното и разбира се пуснах другата пръчка на индикаторчета.
 
За моя изненада не чаках дълго и индикаторчетата отчетоха кълване и след засечката едно линче посети живарника.
 
Останах учуден, защото нямах представа, че в язовира има тази риба, но в последствие извадих още няколко дребосъка от този вид, което говори за добра популация там.
 
Павката също извади подобен лин, но не го снима.
 
Таман си мислех, че забавлението ще е на индикаторчета около брега и бях концентрирал погледа си върху тях, когато с периферното зрение забелязах изплувалата плувка на херабуната.
 
След засечката пръчката се огъна и една бабаджанка тръгна да се наддърпваме.
 
За малко щеше да победи, защото влезна във водораслите, но по някакъв начин я извадих.
 
Около мен в този момент бе един местен подрастващ колега Веселин, който незнайно от къде намери кеп и с вещина ми помогна да извадя рибока.
 
Впоследствие при втората бабаджанка дори беше оператор по заснемането, защото таман бях почнал да сменям батерията на камерата, когато пръчката падна от стойка и тръгна към водата.
 
До края на риболова интензивността на кълванената се запази същата, но размера на рибоците понамаля до стандартен.
 
Все пак удоволствието си бе максимално и особено след следобедните титанични мъки, едва ли не си бе заслужена награда.
 
Този път херабуната имаше смазващо предимство пред индикаторчетата и отново съм в неведение, кой метод е за предпочитане.
 
В крайна сметка аз имам готовност и за двата, пък какво значение има кой е по,по, най от тях.
 
Важното е че почти всеки път някой от тях ми гарантира приятни емоции и пълноценен излет.

https://youtu.be/bcjf4kZ7lqs