Тая година нещо мренчока ковидяса яко, та се сбърка съвсем.
 
Не, че не знам къде ще го сбарам ако отида, ма все ми се иска да е на ново място.
 
Но едно е да ти се иска, друго е да стане.
 
А измишльотината с телещеката и китайските индикаторчета ме побъркаха окончателно, та зарязах петицата и сега съм някакъв кривоглед, българско-китайски риболовен мелез.
 
Едното ми око все в рекичките гледа за мренчоци, а другото все търси спокойни води да топне индикаторчетата.
 
Та в деня на Независимостта, независимо от мрънкането на жената сбрах такъма и поех към старото корито на Лесновската река край село Доганово, да лекувам риболовната си зависимост.
 
Не случайно се насочих натам, злото преди два месеца в кря на един посредствен риболов на това място заедно с Павката, закачих една много едра бабаджанка, определено надхвърляща осезаемо килото.
 
Рибата бе засмукала куката и си лежеше на дъното без въобще да индикира за присъствието си и само случайното ми решение да прехвърля тоягата бе причина да я бодна и поведа.
 
Дали защото не засякох, както трябва или защото направих фаталната грешка да издърпам основната част от телещеката назад за да достигна връхната част и така за малко освободих напрегнатостта на влакното, не знам, но рибата успя да се откачи и си плю на опашката.
 
От тогава си научих урока и закачили се нещо по-тежко, не се стремя да изтеглям тоягата назад, а започвам да прибирам отделните секции една в друга държейки под непрекъснато напрежение линията, докато достигна и разкача връхната част.
 
Така имам много добър контрол върху рибата и откачванията значително намаляват.
 
Точно тази възможност за събиране на секциите в такива моменти, е едно от предимствата според мен на телещекета пред стандартния уип.
 
Риболова започна под съпровода на „Танц със саби от Хачитурян” или по друг начин казано – ръкопашен бой с мачетето по тръстиката, прораснала до неузнаваемост за два месеца.
 
След половин час безмилостна сеч от моя страна и окосен материал стигащ за две рогозки, плетен градински стол и рибарско кошче, най-накрая направих безопасен коридор за далечно замятане на скъпоценните си индикаторчета, заметнах и се отдадох на релакс и риболовна медитация.
 
Първото рибе за деня се оказа малко костурче, от модела, който обикновено спасява капото, ако го има в наличност на даденото място.
 
След това последва един дълъг и мъртъв период, при който нищо не посягаше към стръвта ми, докато при едно презамятане се получи дежавю от миналия риболов.
 
Нещо бе налапало куката без въобще да сигнализира за това и чак при потеглянето на въдицата за презамятане от мен, куката бе успяла да го убоде.
 
Явно в тези води големите риби минават курсове по джепчийство, защото за втори последователен път ми се случва въобще да не усетя кълване, а рибата да е там и да се опитва да ми отмъкне стръвта.
 
Този път поучен от грешката на миналия риболов, започнах да събирам ставите и да контролирам във всеки един момент нещата.
 
В крайна сметка един чудесен лин се озова в кепа и този път нямаше грешка.
 
След това в желанието си да повторя резултатното си хвърляне близко до тръстиките, майсторски успях да омотая индикаторчетата в едно подло наклонено стъбло, та се наложи да дръпна силно и скъсам цялата линия.
 
Индикаторчетата се изсулиха от влакното и цопнаха във водата, като две от тях се виждаха добре и бяха в обсега на осемметровия диапазон.
 
За съжаление макар, че можех да ги достигна с върха на тоягата, колкото и да се мъчех, нямаше как да ги примъкна към себе си.
 
Сложих предварително готовата линия с червени индикаторчета, но мисълта за откачилите се и плуващи наблизо зеленикави топчета не ме оставяше на мира.
 
Тогава ми хрумна гениална идея и отрязах на два сантиметра дъното на пластмасовата бутилка минерална вода, която бях изпил съвсем скоро.
 
Направих една дупка с ножа в така отразеното дъно и боднах върха на пръчката в нея.
 
Получи се нещо във формата на черпак и в крайна сметка успях да прибутам откачилите се две индикаторчета до брега и да си ги прибера.
 
После започнах да се взирам в шавара и забелязах и третото, което също се оказа в обсега на тоягата.
 
С малко зор и риск от падане във водата успях да повторя операцията по спасяване на индикаторчетата и минимализирах загубата до приемлива щета на кука, олово и вирбелче.
 
Все неща, които ги има по магазините и не е проблем да си ги купи човек.
 
Привечер при мен се отби един колега на приказка и докато коментирахме риболова, последва този път отчетливо повеждане и засечка с убождане.
 
Рибата отново се оказа лин, който независимо, че бе по-малък от предишния също бе прилично парче.
 
До смрачаване повече нищо не пипна, но и тези две рибета ми стигаха да отчета риболова за успешен и да се прибера доволен вкъщи.
 
В петака от Германия за няколко дни си дойде Божко, дето ме вкара в джаза с тия китайски методи на риболов с идеята да направим отново няколко излета по софийските риболовни полета.
 
Така, че в съботата бях планирал да го заведа на някое далечно и непознато включително и за мен място, та да се надиндикаточваме при равни условия на воля.
 
Само, че не предвидих развалянето на времето и началото на есенния дъждовен сезон, който почти ни отказа от съботния риболов.
 
Бяхме го отписали, но към 12 ч. противно на сутрешния дъжд и мрачните прогнози за деня изгря слънце и на нас толкова ни трябваше да съберем набързо такъма и да се отправим някъде наблизо, щото нямаше време за по-далече.
 
Не ми даваше сърце да не използваме този, както се оказа в последствие кратък слънчев момент, защото нямаше да е честно спрямо Божко.
 
Човека бе бил горе, долу три хиляди км. от Германия първо до Варна и после до София, само и само да ходим на риболов и някакво си време да ни спре не си е работа.
 
Заведох го на Челопечанският канал, дето в този мокър момент едва ли обикновен автомобил би рискувал да влезне, така, че със сигурност щяхме да намерим подходящи места.
 
Така и стана и се настанихме на идеално място близо един до друг, но и достатъчно далече да не си пречим.
 
Естествено, че времето изчака да разтоварим и разпънем и отново включи на дъжд, като този път си личеше, че няма да има спирка.
 
Че и няколко пъти ни плаши с гръмотевици, но явно падаха по билото на планината, та само страхливо се ослушвахме, но не прибирахме такъмите.
 
Слава Богу,че и двамата си носехме пвц-люспите за такова време, та ги нахлузихме с идеята, че ще се опазим от цялостно намокряне.
 
То, че не можеше да се измъкнеме съвсем сухи си бе ясно, щото не са херметически и все отнякъде щеше да влезне вода.
 
Я през ръкавите, я през крачолите да не говорим за обувките, които подгизнаха на третата минута, но поне щяхме да се намокрим до кожа, а не до кости, което си е все пак нещо.
 
Пък и народа си го е казал „Сухо дупе, риба не яде”.
 
Общо взето обстановката бе тягостна, безперспективна и бая мокра, но ината ни бе повече от магарешки и нямаше как да се откажем без бой.
 
Та решихме да стоим до последния сух квадратен сантиметър по себе си.
 
Първия половин час мина и нямаше никаква индикация, че въобще нещо ще клъвне, когато индикаторчетата ми полека лека взеха да танцуват в различни посоки.
 
Трудно е да се каже в такива моменти дали капките дъжд и вятъра не предизвикваха този танц или някой долу душеше и пробваше червеите, но от натрупания макар и малък опит вече знам, че втората причина е доста по-вероятна.
 
След десетина минути подобни завъртания изведнъж те поеха плавно настрани и това нямаше как да бъде сбъркано с нещо друго, защото си бе отчетливо кълване.
 
Засякох и тоягата се огъна на две.
 
Нещо тежко напираше да се съпротивлява и започна да се разхожда напред, назад  и на къде ли не.
 
Имах чувството, че съм закачил някакъв подвижен пън с перки, който нямаше вадене.
 
Все пак нещата минаха под мой контрол и в крайна сметка един за мен супер лин между кило и половина и две акостира в кепа и дойде за селфи с мене.
 
Няма какво да коментирам отреперването и адреналина, които ме бяха завладяли.
 
Това бе и най-големият зеленикав лигльо, който съм вадил някога.
 
Естествено, че от уважение към достолепната му възраст и съпротивата, която ми оказа беше кощунство да го пробвам на вкус, така че след малко изкуствено дишане напред назад във водата с кепчето го пуснах обратно при семейството му.
 
После Божко засече и друг около 600 – 700 гр. зелен хубавец го удостои с присъствието си.
 
За съжаление по обектива на камерата се бе намърдала някаква капка дъжд и образа не е добър, но все пак си личи тръпката на борбата и самото вадене.
 
При поредното ми замятане успях да омотая много сериозно линията си и влезнах за дълго в бокса, а през това време Божко дръпна още един хубавец и ако не на килограми, то на бройки взе надмощие.
 
За съжаление до тъмнило, нищо повече не се обади и полумокри, с настръхнала от студения вятър перушина, но адски доволни към 19, 30 ч. свирихме отбой и си тръгнахме.
 
След три дена, решихме отново да посетим канала с надеждата, че след като не вали и въпреки това е облачно, ще имаме дори повече слука.
 
Не преценихме обаче, че температурата бе рязко спаднала с близо 10 градуса и това явно се отрази на рибите.
 
Не се случи нищо интересно, освен явния опит на Божко да ме зариби с така нареченият от руските колеги метод  „трудовая рибалка”( т.е риболов с кивок на пръчката и мормишка) и един около трите килограма сом, който изплува на два метра от мен, всмукна нещо от повърхността и бавно се отдалечи.
.
В интерес на истината Божко размазва шараните и каракудите с кивока по варненско, но софийските риби или са по хитри или просто нямаше късмет с времето.
 
Така или иначе, за мен е прекалено енергоемък този метод и малко далече от директния телескоп, така, че ще го оставя за проба до второ нареждане.
 
А сомето влезна в кадър и го пускам на забавен каданс, но за да се види трябва да се гледа внимателно на голям екран.
 
Колкото до риболова, от капото ни спасиха едно костуре колкото показалеца и една умряла от студ слънчевка, дето червеите сами се бяха набутали в устата й, докато се е прозявала.
 
Както вече казах веднъж, там живее каръка и издебне ли те нищо не можеш да направиш, но пък спипаш ли го ти стават неповторими риболови.

https://youtu.be/XDY_dJwuwFk