След дълго умуване в петъка, с Павката стигнахме до консенсус, че най-разумното предложение за съботния излет е да отскочим до язовир Борика, който някак си все ни се е изплъзвал до сега от полезрението.
 
Едва миналата година в късна есен се разходихме до него и макар, че нищо не ни клъвна, много ни хареса, като възможна дестинация.
 
Другата причина да постигнем пълно единодушие по въпроса бе, че синоптиците обещаваха времето в събота изцяло да е в съответствие с незабравимия хит на Валдес „Жега, жега в центъра на София” и ако искахме да сме на малко по-хладно място, то трябваше да се качим и на малко по-голяма надморска височина от Софийско равно поле.
 
За мен специално два, три градуса по-ниска температура при очаквана от 36 -37, си е доволно чувствителна разлика, която осезаемо усещам и категорично предпочитам.
 
А пък за Павката, който е поклонник на философията на онова малко ромче дето зимата треперейки от студ, казало на брат си, „Бате, бате, кой седне летно време на сянка, да пукне” си е направо животоспасяваща разлика.
 
Моя приятел никога не може да бъде видян под чадър и само в изключително редки случай нахлузва шапка на главата.
 
Явно термостата му е вечно в отворено състояние, защото летно време охлажда само с по някое и друго наплискване с вода по лицето и главата, но зимата не зацепва, та все се върти около топлото на климатика и не можеш го изкара на риболов при температури на въздуха под 10 гр.
 
Като изнежено градско чедо, което пътувайки в такава жега затворено в комфортната среда осигурена му от автомобилния климатик, винаги искрено съм се възхищавал на възрастните отрудени хора по нивите, бостаните или градините.
 
Старците по потник и дочен панталон подпетили гумените си галоши и завързали по една носна кърпа в четирите й краища на главата си, а бабите в техните си дълги басмени рокли, турили по една забрадка на главата, чоплят от сутрин до вечер изпръхналата земя с мотиките си за да изкарат, кой прехраната си, кой зимнината за него и внуците, а слънцето жули яко и няма милост.
 
Дето се казва шапки долу и чест и почитания за тях!
 
Не знам за другите хора, но за мен именно такива визуални възприятия запечатали се в съзнанието ми от малък, са онзи магнит който ме държи дълбоко свързан с мястото където съм роден и нищо не е в състояние да ме откъсне от него и да живея някъде другаде по света!
 
Та в събота с Павката все пак с известна доза несигурност в правилността на предположенията си към 12 ч. сколасахме да се транспортираме до Борика и макар, че свободните места бяха доволно достатъчно, защото имаше само две три коли с колеги по целия язовир, ние се паркирахме на същите две, на които пробвахме миналата есен.
 
Както винаги двадесет минути преди да приключа с натакъмването, Павката вече бе заметнал и започна да скубе каракудки на бял червеи.
 
Най-накрая след като си осигурих цялата сгода на света и аз включих на пета и заметнах 4,50 метровата си пръчка на херабуна с надеждата рибешкото поселение да оцени по достойнство кулинарните ми способности.
 
Трябваше обаче да минат 10-тина минути, докато аромата на непознатата манджа подразни неудържимо вкусовите рецептори на рибоците и те по-смело започнат да я опитват.
 
Първият час измина с добър успех на дистанцията на която замятах, но след това изведнъж се получи дупка в кълванетата и рибетата изчезнаха.
 
При Павката обаче нямаше празно и само чувах „опа, опа”, което признавам си честно е малко измерващо, когато твоята плувка не помръдва ама никак.
 
Той ловеше с 6,30 метрова тояга и това ме накара да се замисля дали гадовете не са се дръпнали малко по-навътре.
 
Смених въдицата с 5,40 метровата и нещата взеха пак да се случват.
 
Регулярно през няколко минути имаше кълване за засечка и кога убодена, кога откачила се риба, създаваха приятните емоции за които бяхме дошли.
 
Гелетата в случая не ги включвам в сметката, защото бяха често явление поради не големия размер на рибите и големината на куките ми работещи на тестени примамки, но като цяло подържаха голямата динамика на риболова.
 
Все се надах привечер до брега да се приближи и някоя и друга бабаджанка, но макар, че започнаха да кълват малко по-едрички рибоци около 350 гр. истински представител на каракудищата не се появи до тръгване.
 
Със сигурност има и едри рибоци в язовира, но непознавайки местата и особеностите на водоема щеше да е абсолютен късмет да попаднем на правилните места.
 
Освен динамичния риболов, бяхме и особено доволни от правилната си преценка за времето.
 
Температурата не надхвърли 32 градуса, а лекия разхлаждащ вятър и облаците които от време на време скриваха слънцето, правеха климатичните условия изключително приятни.
 
Към 20 ч. решихме че ни стига и да хващаме пътя на обратно, като за първи път чух Павката да казва, че от риболов е взело да му омръзва.
 
В крайна сметка мисля, че като цяло се получи един много приятен и динамичен излет, с абсолютно спокойствие, защото колегите си тръгнаха около 14 ч. и докрая бяхме единствените на целия язовир.
 
С удоволствие може би пак ще го посетим в началото на есента, когато се надявам бабаджанките да се активизират и дойдат близо до брега.

https://youtu.be/5rWzWXn9JuY