След Великденските неособено запомнящи се излета по Смолско и старото корито на Лесновската река, завършило с позорно бягство от наближаващите гръмотевици, реших, да играя на сигурно, като заложа два дена преди затварянето на сезона на язовир Белопопци.
 
Дето се вика, където е текло пак ще тече.
 
Така че в понеделника на 28 април, почерпих Дракулеско с един резервоар газ и към 11 ч. го подгоних към язовира.
 
Някъде около обяд кацнах на него и с удоволствие установих, че няма никаква конкуренция и мястото на което исках да се позиционирам е свободно.
 
По принцип любимото ми местенце там е една просека в шавара, но тая година никой не си бе направил труда да го почисти и тръстиката почти го е затворила.
 
Имах някаква идея да се заема с тази работа, но щях да загубя доста ценно време, а и се налагаше да газя най-малко до колене в студената все още вода, така че се отказах от това си намерение и се чучнах в близост до шавара в ляво от него.
 
Естествено 40-минутното ми натакъмване, особено когато ще се правя на китаец с херабуната е неотменна част от ритуала, така че към 13 ч. най-накрая сколасах да заметна.
 
И с голяма доза оправдан оптимизъм зачаках рибетата по достойнство да оценят кулинарните ми умения в приготвянето на азиатски манджи по нашенски рецепти.
 
За сведение, сигурен в интереса на каракудите към предложението меню си позволих да замеся тесто колкото за една голяма тава  вита баница и още 10 мекици допълнително.
 
Ако не дай си Боже нещо се объркаше и рибата откажеше да се храни със сигурност щях да изпадна в голям преразход на материал и напразно вложен труд за лудо.
 
Слава Богу, нещата започнаха веднага да се случват и първият истински херабунски излет за годината започна да се очертава като успешен.
 
На почти всяко замятане имаше пипане, завършващо я с уловена рибка, я с геле, но нямаше никаква скука и ялови надежди за потапяща се плувка.
 
Времето макар и ветровито на моменти беше добро за риболов и този път облаците прибягващи по небето не можеха да ме уплашат за светкавици и гръмотевици.
 
Рибетата си бяха в тамошния класически размер около 200 – 250 гр. и рядко нещо малко по-едричко, но в никакъв случай тип бабаджанка.
 
И друг път съм снимал излети от Белопопци, но за попадащите за първи път на канала, ще спомена набързо за ориентировка, че язовирчето е с красивата природа на Средногорието, като по-дълбоките и очаквано с по-едри риби места са от насрещната страна, но за съжаление са недостъпни с автомобил.
 
Който не го мързи да пешаходи на големи разсеяния натоварен с багаж като кашик  при марш на скок, го съветвам да се пробва там.
 
За такива мързеливци като мен пътя е до съми язовира и колата ти е много близо.
 
Във водоемчето плуват основно каракуди, шарани и по някой и друг костур, донесен от колеги от близкия язовир Огняново и явно успял да се поразвъди.
 
Освен това има дразнещи кубинки и чат-пат слънчевки.
 
Един колега ме спомена за уклей, но аз никога не съм улавял или виждал някой да хване представител на този вид, така че ще го броим като непотвърдена информация.
 
Около 18 ч. клиентите на подводния ми ресторант успяха да изпапат цялото налично тесто и тъй като не ми се правеше ново, а освен това се бях запасил със сто грама бял червей ми хрумна до свечеряване да мина на индикаторчета.
 
Така хем щях да оползотворя белия червей, хем щях да съпоставя кой от двата метода е по-резултатен.
 
Освен това вятъра поутихна и всяко движение на индикаторчетата щеше лесно да се забелязва.
 
Дали защото от тестата рибата се бе настървила и се държеше пред мен или просто този ден и бе ден за хранене, но индикаторчетата имаха същия успех както херабуната и кълванетата следваха едно след друго.
 
Малко преди да събера такъма на свечеряване започнаха да излизат и по-едрички рибета, но на мен ми бе омръзнало от риболова, а освен това и път ме чакаше, така че приключих към 20 ч. и удовлетворен напуснах полесражението, запътвайки се към джи пи ес координатите на ракийката и салатката вкъщи.
 
Много го харесвам това язовирче, често незаслужено подценявано от колегите предпочитащи безплодието на цял ден чакане за нещо малко по-едро да клъвне, вместо удоволствието на интензивния риболов на по-дребни рибки, но за това пък изпълнен с доволно екшън и емоции.
 
Рядко може да ми омръзне от риболов и язовир Белопопци е едно от малкото места около София, където това е възможно да се случи.
 
Разбира се в момента в който се кача в колата и потегля към вкъщи, това ми чувство изчезва моментално и веднага започва да ми се ходи на риба отново и да планирам следващия излет.

https://youtu.be/_rVH9dPBw70