Октомври се оказа моя щастлив месец, защото жена ми замина на гости при щерката и внуците и сега съм свободна България.
 
По предварителна информация комшийките наборки щяха да правят списък коя в кой ден да идва при мен основно да чисти и да сготви, но нещо нещата се разсъхнаха и няма желаещи.
 
Една била грипясала, втора била на работа, трета мъжа й не я пускал и т.н.
 
Абе несериозна работа, ходи вярвай на жени.
 
Мислех да се запиша в Ергена, ама от телевизията ми отказаха, защото съм бил много готин и било възможно участничките да се наранят с остри предмети заради мен, пък и не могли да готвят.
 
Така че единственото което ми остана е спокойно да ходя на риба, без някой да ми държи сметка, че само харча пари и риба не нося.
 
Есента е време за любимата ми речна рибка, черната мряна и отдавна кроя планове къде да я търся, защото яко ми се е замренило.
 
Естествено реших да играя на сигурно и да отскоча до великата река Струма, дето мренчока е в изобилие.
 
Както е казал мечо Пух „Колкото повече – толкова повече”
 
Много житейска философия има в тази мисъл и нищо чудно че мечищтето дето живее на изток от нас е възприело буквално и я претворява в дела.
 
Та на 15 октомври след като станах необикновено рано към 9 ч. събрах такъма и с Дракулеско поехме към Мурсалево.
 
Не ми се пътува повече от час, защото нещо шофирането по-далече от 60, 80 км, ми омръзва, а и деня започна да намалява, та трябва да се връщам на фарове, което с възрастта все повече ми тежи.
 
Затова Мурсалево ми е идеална дестинация, макар и на границата на желаните от мен километри.
 
Освен това си имам любимо място и реката ми е позната.
 
Там също е и втичалото на рака Копривен, която минава през село Драгодан и която отдавна имам желание да снимам.
 
Проблема е че само пролетно време е пълноводна, а лятото пресъхва и все не успявам да я уцеля с вода.
 
По непотвърдена информация от местен колега някъде на около пет километра нагоре по течението й имало пълноводни вирове през цялата година и плували добри рибета в тях.
 
Догодина ще се стегна и ще направя едно посещение и по нея, ега намеря тези вирове.
 
Та някъде към 13 ч. най-накрая пристигнах и се натъкъмих на любимия ми вир.
 
Наложи се с косата да поокастря някой и друго клонче от дърветата над мен, за да не закача тоягата в тях и да си направя сгода.
 
Пътьом към мястото се отбих до един колега застанал на вира под моста, който ловеше мренки на стиропор.
 
Аз не съм особен фен на този метод, но на моето местенце някой колега бе зарязал малко парче от този материал, та реших да пробвам.
 
След някакви мижави попипвания последва пръчкоотнасящ удар, който ме свари леко неподготвен, но въпреки закъснялата ми реакция, първия мренски бабаджан увисна на куката.
 
След  това пробвах на бял, но резултата бе доста слаб и се отказах от него.
 
Накрая включих в играта торния червей и нещата придобиха вид на един истински, динамичен и насищаш с положителни емоции риболов.
 
Излизаха едри хубави мренчоци, а и кълванетата бяха чести.
 
За съжаление успях да заснема половината от уловените рибки, защото новата ми камера прави значително по-големи файлове и бързо напълни картата памет, а резервната която винаги нося се оказа нефелна.
 
Все пак успях с телефона да заснема едно мренско чудовище, което ме разтрепера докато го вадих, та си бях за валидолче.
 
Времето също допринесе за максимално удоволствие от излета, защото нямаше никакъв вятър да ми бута тоягата, а градусите бяха идеални.
 
Въобще направих излет мечта и съм много доволен от него.
 
Към 18,30 ч. събрах панаира и макар, че не ми се тръгваше поех към вкъщи, че ме чакаха домашни задължения.
 
Като никой не идва да сготви поне за вечеря, се налага сам да върша тази работа, пък и имам стока за гледане, дето от вратата ще ме посрещне с неистово мяукане, защото вече няколко часа няма нищо за ядене в паничката си.
 
Но това са неволите на ергенския живот, пък може и някоя комшийка все пак да се запише за посещение, щото както е казал един трънчанин „”Леле, леле, как се нервирам, кога требе сам да си сервирам”.

https://youtu.be/ZTBOjoSltp0