По отколешна традиция в края на август или началото на септември, моя милост барабар с половинката си, а в далечното минало и лапещарите ни се отправяме на дълго чакана почивка в Приморско или вече известно като българската Копокабана.
 
Най-накрая в ЕС им дойде акъл в главите та го обявиха за втория по чистота на водата в Европа курорт след някакъв си кипърски плаж.
 
Даже кмета му удари една чаша морска вода, пред камерите на телевизията, което е доста странно при толкова хубава ракия и неясни последици за отделителната му система в последствие.
 
Но какво ли не прави човек за рекламата, ще изтърпи ако трябва и целодневен престой в санитарния възел.
 
Та на втори този месец след едно безпроблемно, но безкрайно пътуване най-накрая се паркирахме пред къщата на хазаите, които посещаваме близо две десетилетия и дори ни останаха два часа да се правим на плажуващи.
 
На другия ден късно вечерта пристигна и сенсей Божко от Варна, с който се бяхме разбрали предварително да скитосваме десетина дена по тамошните водоеми.
 
За разлика от миналата и по миналата година, третият член на коалицията на желаещите , местната капия Вълчо нямаше как да бъде с нас, защото се бе цанил спасител на Северния плаж.
 
Кой е вълка от Приморско, тези които следят канала знаят, а за случайно попадналите на него, да изгледат миналогодишните видеа от Приморско.
 
Само ще отбележа, че това е човек който ако приклещи черната пантера някъде насаме, като нищо за новия зимен сезон, жена му със сигурност ще се радва на ново кожено палто и шапка.
 
Нямам представа за плувните му умения, но злите местни езици твърдят, че никой не може да се мери с него в стил ютия.
 
Факт е обаче, че на неговия пост няма удавен  и плажуващите изпълняват командите му.
 
Дали поради усвоените от милиционерските му години музикални умения със свирката или заявката му, че който не изпълнява да разчита на Всевишния, а не на него, не знам, но факта си е факт.
 
А бая народ се издави тази година.
 
Най-недисциплинирани според него били туристите от Чехия, които хем не познават опасностите на мъртвото вълнение, хем не били добри плувци, хем не обръщали внимание на червения флаг, а смятали че щом са във водата до кръста е безопасно.
 
На туй отгоре при подканата да излизат от водата размахвали средни пръсти с двете ръце.
 
Та за съжаление така си е отишъл един техен сънародник на 36 години пред очите на сина ми който беше в Приморско 20-тина дена преди нас.
 
Спасителите са успели да извадят жена му, детето му и негов приятел, но не е стигнало време и за него.
 
Иначе с Вълчака на който всеки ден докладвахме по телефона след риболовите имах едно досреднощно гостуване в двора на къщата му, където успя да ме прилъже с домашна огнена вода, от никога несвършващите му запаси и салатка от току-що откъснати градински домати, та изпаднах в еуфорично настроение и алкохолно опиянение, което от 20-тина години не ми се бе случвало.
 
На другия ден имах леко главоболие и особено чувство за двойно увеличение на земното притегляне, така че плажа в буквалния смисъл на думата ми се отрази отрезвяващо.
 
За съжаление няма с какво особено да се похвалим от каналите на помпената станция които посетихме на другия ден, освен с десетина каракудки хванати с голям зор и много чакане.
 
За това на 5-ти септември след традиционно прекарания от мен един час на плажа, за замазване очите на жена ми, където освен да се топнеш веднъж и после да се въртиш като пиле на грил на слънце за изравняване на тена, нищо друго смислено не правиш, към 13 часа кацнахме на река Трионска до Фазаново в опит да повторим резултата с кримската мряна от миналата година.
 
Та след 20 минутно тряскане на автомобила по черния път покрай реката постлан с нетранбован камъняк, принуждаващ те да пътуваш със затворена уста и стиснати зъби, че иначе току виж си прехапеш езика от друсането, както казах кацнахме на известното ни вирче.
 
Разположихме се на местата които заемахме миналата година и наченахме с търсенето на мренчока.
 
Този път не носех ручейник от София, а разчитахме изцяло на едър торен червей местно производство.
 
И като започна да ни кълват едни сладководни дребни попчета та край нямаше.
 
Що глисти отидоха зян от тях не ми се коментира.
 
От време на време излизаше по някой що годе приличен лупавец, но мренчока то нямаше никакъв.
 
Разгеле по едно време успях да бодна първото мренче и то на място където не очаквах да е в наличност.
 
Не след дълго и Божко измъкна една и надеждата за успех отново огря душите ни.
 
Така с мъка и улавяне от време на време по някой мренчок добутахме до 19 ч., когато  най-накрая рибоците излезнаха изпод клоните на дърветата където  Божко имаше възможността да замята.
 
При него нещата започнаха да се случват и риболова му потръгна.
 
Тъй като мястото е само за един човек, нямаше как и аз да го облавям, затова при мен нещата си бяха същите.
 
На 11 септември реших да проведа още една наказателна акция, като този път бях сам, защото Божко си замина предния ден, а аз щях да си тръгна на 12-ти.
 
Никога не съм имал толкова кошмарен риболов по Приморско като този ден.
 
Този път заседнах на мястото до дърветата и предвкусвайки успеха се натъкъмих за секунди.
 
И като се започна една попияда та ум да ти зайде.
 
По едно време имах чувството че съм изловил целия местен рибешки синод, барабар с енориашите.
 
Какво ли не пробвах, плувка, индикаторчета, полутежко и резултата един и същ.
 
Нарочно показвам отново панорама на вира, най-вече да се ориентира човек къде бях поставил чантата с такъмите, а именно върху клонака до мен.
 
Тъй като по едно време успях да закача индикаторчетата на най-отдалечения клон и не ми се правеше нова линия реших да се направя на маймун, като  пролазя по клоните и да ги откача.
 
В интерес на истината след като бях преминал повече от половината на разстоянието без да си дам сметка, че при едно пропадане на крак между тях, като нищо можеше да го счупя или да се заклещя без да има помощ наблизо, ми просветна, че можеше да мина по водата до индикаторчетата и най много да се намокря до кръста.
 
Но който не мисли лази “ка поганец по греду”, както казват по трънско, а за 67 годишен леопард мисля, че добре се справих.
 
Та предварително за да не загубя телефона и ключовете от колата ги бях оставил на чантата.
 
Към 18 часа разочарован от нямането събрах багажа и лека полека преминах през треволяци, храсталаци и камъни 50-те метра до колата.
 
Натоварих багажа и по инстикт пипнах калъфчето на кръста където си държа телефона.
 
И изтръпнах, беше празно и явно телефона се бе изсипал по пътя навръщане.
 
Два пъти се връщах до мястото, ровех в треви и храсталаци, обаче телефон йок.
 
А няма жива душа наоколо да го помолиш да звънне, пък и май няма обхват там.
 
Силно подтиснат си тръгнах и минах около стотина метра преди да се сетя къде за последно оставих телефона, а именно на чантата когато лазих по клонака.
 
Та обратно сто метра на заден и бегом отново до мястото където седях.
 
Телефон не се виждаше.
 
Взех да разхвърлям клонака от мястото и най-накрая го мернах, задържал се на няколко вейки и готов всеки момент да падне във водата под него.
 
Е няма такова облекчение, толкова псувни отнесе апаратчето от радост че го намерих, че птиците в гората спряха да чуруликат от срам, като ме слушат какви ги плещя.
 
Тоя полуизкуствен интелект понеже е черен на цвят се бе слял с цвета на чантата и естествения интелект оставил го върху нея, бе забравил за него.
 
При прибирането на багажа явно без да забележа се е приплъзнал и поради мекотата на шумата и клонака не съм го отразил и като шум от падане.
 
В крайна сметка всичко завърши добре и радостта че съм го открил, неутрализира лошото настроение заради липсата на риболов.
 
Толкова за Трионската река, а какво се случи на Мандрата очаквайте в следващото клипче.

https://youtu.be/vvXGPJaYNCE