Като се замисля и го подкарам на самоанализ, все достигам до извода, че има нещо дето не е съвсем наред у мен.
 
То че остарявам и оглупявам си е ясно и неизбежно, ама това дето винаги съм харесвал трудните водоеми бие малко на мазохизъм и си е притеснително меко казано.
 
Та вместо да си къцам по познатите местенца дето си ги знам и е почти сигурно, че ще хвана някой и друг приличен рибок, аз упорито търся да се насадя на пачи яйца с някой труден и тегав гьол.
 
Може би защото дори и един добър излет след много провали по такива водоеми, ми прилича на успешно прелъстяване на красива и недостъпна дама, която си преследвал настойчиво дълго време и накрая си успял.
 
Та с две думи казано, за мен удоволствието от трудно постигнатия успех винаги е било висшата наслада в риболова.
 
Но такива родилни мъки, като с гьола в село Кътина дето му викат Изомат, никога и никъде не съм имал и едва събрах малко материал от няколко излета за да го изтипосам на клипче.
 
Този водоем е толкова труден и тегав, че според мен е наложително да се прекръсти от Изомат на Капомат.
 
Разбира се, че винаги има и запасен вариант човек да спаси капото по него, преследвайки наивни дребни костурчета и слънчаци, но гонейки бабаджанките там обикновено разочарованието не му мърда.
 
А че има бабаджанки и то от най-висш клас има и то какви.
 
Рекордните каракуда и костур за които разбрах от един местен колега са 3,200 и 4, 200 кг.
 
Вярно, че методите по които са хванати нямат нищо общо с любимия спорт, а са си чисто бракониерство, но информацията за грамажа е твърде впечатляваща.
 
А и няколкото рибета осмелили се да се фотографират с мен, убедително доказват, че в тамошните води може и да има истински каракудски и други чудовища.
 
Още повече, че и основното езеро, което е бивша въглищна мина и впоследствие глинено находище е бая дълбоко, та като нищо в него може да живеят рибешки братовчеди на онова прословуто гущерче от езерото Лох Нес.
 
Пролетта, ден, два преди официалното закриване на сезона с Павката решихме най-накрая да го посетим тоя Изомат, да наснимаме, каквото дойде на куките и да го отпишем от списъка на непосетени водоеми около София.
 
Няма да се спирам подробно, какво почти нищо освен дребни костурчета и слънчаци хванахме, но малко преди да бием отбой аз успях да бодна една достойна бабаджанка и да се отреперя максимално при ваденето й.
 
Това си бе истинска 100% резултатност, защото на херабуната имаше едно единствено кълване и аз успях да го реализирам.
 
След това настана безкрайния период на забраната и ни завяха други ветрове та чак в средата на юни реших да проверя отново гьолчето и да го наснимам за историята.
 
Тука въобще не се шегувам като казвам историята, защото както масово започнаха да зариват баластриерите, май само спомени и такива клипчета ща останат за бъдещите поколения.
 
Та на 19 юни се разположих на познатото местенце, където непосредствено до самия бряг има дупка около 3,5 – 4 метра и не е разумно човек да седи непосредствено до  водата.
 
Всичко вървеше по план и таман имах първо кълване, когато над главата ми изведнъж се събраха облаци и проехтя гръм.
 
Набързо зарязах тоягата, позавих багажа и леко недостойно полазих по баирчето да се скрия в колата, намираща се на около три метра по-нагоре от мен.
 
Снимал съм в последствие това баирче, за да може да обясня обстойно какво стана.
 
Та таман се омъкнах в колата и от небето се изля як краткотраен порой придружен с достатъчно на брой светкавици.
 
Изчаках да свърши и малко да се разсеят облаците и нетърпеливо заслизах по възвишението към столчето.
 
Това бе невероятна грешка, защото таман направих първата крачка надолу и първо левия крак, а след него и дясната патерица се изстреляха високо във въздуха.
 
Последваха две салта и половина Ауербах заднишком напред и тежко пльосване върху седалищните части на земята.
 
Оттам започна едно пързаляне надолу та в крайна сметка се спрях в столчето и едва не цамбурнах с него във водата.
 
Както казах там е достатъчно дълбоко и ако за мен няма проблем защото съм като шамандура и не потъвам, то столчето и въдицата отиваха зян.
 
Това че се спрях и всичко остана на брега добре, ами като не мога до направя сцепление в калта и да стана.
 
Запирам краката в земята да направят опора и да се изправя, а те подават и се пързалят назад.
 
Накрая се претърколих като нинджа настрани няколко пъти да достигна тревата, където най-накрая възстанових вертикалното положение на тялото ми.
 
Като се погледнах обаче как се бях оклепал лошо ми стана.
 
Това Шварценегер дето се кри от Хищника омазал се с кал под едно дърво, все едно беше изкъпан с прах за пране в сравнение с мен.
 
Та какъв риболов повече, събрах набързо багажа в сака и чантата на столчето, а те също кални, та кални и мокър, мръсен и нещастен се прибрах вкъщи.
 
Комшиите дето ги срещнах се хилят и се обръщат настрани, а жената за една бройка да не ме познае и да ми затвори вратата мислейки ме за клошар.
 
Абе трагедия, ама яка трагедия.
 
Към края на месеца изчаквайки всички синоптици от де що има прогнози да се закълнат, че на другия ден ще е слънчево и без валежи, на 29 юни реших отново да се сбора с Изомат, ама тоя път за всеки случай да отида на големия гьол дето е по-равно и по-плитко до брега.
 
Щото синоптиците отдавна са ми изгубили доверието и по-добре да не им се предоверявам, че да не се прибирам пак оплескан от петите до главата.
 
Пък ми бе и любопитно има ли там желаещи рибоци за селфи с мен.
 
Общо взето риболова премина под девиза „Спокойна плувка, живарник не мокри”.
 
Но пък от друга страна станах свидетел на патешко нашествие, организирано от местната ловна дружинка и една престрашила се за снимка костенурка.
 
Излета обаче който дълго очаквах и ми донесе най-накрая онези висши емоции, които търся се случи на 23 септември, когато отново с леко налудничавата си настойчивост се озовах пак на лобното си място.
 
По волята на съдбата която най-накрая се смили над мен там се запознах с трима местни колеги, бай Васил, Доктора и Наско, които ме открехнаха на особеностите на риболова в гьола.
 
Ако някога гледат това клипче благодарско за съветите, поздрави и дето се казва до нови срещи там.
 
Така, че когато към 14 ч. си тръгнаха и мястото ми се освободи, набодох троха на индикаторчетата и скъсих линията.
 
Резултата не закъсня и в крайна сметка три хубави бабаджанки и една едра перка се простиха временно със свободата си.
 
Имах и няколко изпуснати едри каракуди и едно постоянно кълване може би от по-дребни рибета.
 
Така че този ден наистина слуката бе кацнала на въдицата и до края на рибилова не ме напусна.
 
След това посетих Изомат още няколко пъти, но нещата влезнаха в първоначалното си нямане и само една или две едри перки уловени почти на мръкване ме спасяваха от позорен финал на излетите.
 
Мисля че вече е късно за каракудата там и ако отново ще имам някакъв шанс за бабаджанки по водоема ще е чак догодина.
 
А че ще го посетя и тогава да е живот и здраве е сигурно, защото тепърва има да разучавам големия гьол, пък ми е и на един литър газ от нас!

https://youtu.be/Ulm4ZCcnAM8