В последно време понатрупах материал за някое и друго клипче, но от тоя пусти ремонт вкъщи все не ми остава време да го сглобя и пусна.
 
Няколко пъти правих опит да накарам жената да шпаклова коридора, но това се оказа мисията невъзможна.
 
Върти се все около мултикукара, чете всевъзможни рецепти и бърка някакви манджи, а че коридора прилича на ударен от рпг въобще и не забелязва.
 
Сто пъти и казах, че не съм претенциозен и едни най-обикновени пържоли на тиган, двойки кебапчета или кюфтета с гарнитура или пък шишчета по селски са ми достатъчни и да не се офлянква, ами да хваща маламашката, че аз имам клипче да правя, обаче все едно говоря на стената.
 
Ей, това на жена да подариш нова играчка за готвене е все едно да дадеш на тийнейджър последната видеоигра на пазара.
 
Не можеш ги отлепи от тях.
 
Та ща не ща трябва аз да свърша тази работа, пък и да си призная гладен не мога да заспя.
 
Едва днеска сколасах да намеря малко време и да се заема с клипчето от Братушково, което посетих по миналата неделя.
 
Макар, че времето е необичайно топло за октомври, изглежда, че това ще са последните излети за херабунските ми мераци, защото биологичният часовник на рибоците дето ме интересуват е безгрешен и вече на много гьолове гледат полузадрямали в леглата си последния епизод на Сънчо за тази година.
 
Така че си викам то каракуда едва ли ще хвана, ама поне да потърся още веднъж ония безобразник дето ми счупи тоягата, поне да си ми върне плувката щото много си я харесвах.
 
Едва ли ще го убедя да си ми я върне защото най-вероятно има цяла колекция от плувки и ги държи на скришно място в шавара да се хвали на приятелите си, ама ако успея да го бодна още веднъж, дупе да му е яко.
 
Някъде по обяд бях вече на язовира въоръжен с яката 6Н тояга и тръпнейки дали моето си местенце е свободно едва дочаках пазача да се дотътри и да му платя таксата.
 
На въпроса ми кълвели още каракудата последва отговор в стил, като от вица „а вие защо биете афроамериканците (казано политкоректно)”.
 
–          Другата седмица пускаме пъстърва.
 
След тази за мен абсолютно безсмислена информация, ми стана малко тревожно дали въобще ще имам кълване щом пазача си направи оглушки и не ми отговори на въпроса.
 
Та някак си ентусиазма ми поугасна и вече без много да натискам педала се запътих към мястото ми.
 
Там един колега вече събираше тоягите и ми каза, че работата е безнадеждна и нямал никакво пипане от сутринта.
 
Да обаче е всеизвестно, че всички рибари сме Тома Неверни и докато не се убедим лично все се надяваме нямането да е за останалите, не обаче и за нас.
 
Така че след като колегата освободи мястото го полазих аз и в крайна сметка заметнах освен със свита душичка от негативната информация, но и с не малка доза надежда, че може пък за мен това да не се отнася.
 
Първите петнадесет, двадесет минути минаха под знака на пълното спокойствие на плувката и вече взех да се самонавивам, че поне съм на въздух сред природата и времето е прекрасно, така че човек трябва да цени и малките неща, пък рибата като неще здраве да е.
 
И в един момент, като изневиделица плувката рязко се издигна и полегна върху водата.
 
В този миг всичките съмнения и колебания отидоха по дяволите.
 
А след засечката и усетената тежест на убодената риба, прилива на адреналин ме накара да се отреперя.
 
Викам си ти ли си женко ниедна, дето ми строши миналия път тоягата, сега няма да се отървеш така лесно.
 
И се започна едно надърпване дето е върховната награда в този спорт на която винаги се надяваме, че ще ни се случи.
 
Та по начина на борбата и хватките, които прилагаше рибока скоро ми стана ясно, че това не е шарковец, а най-вероятно амур.
 
Предположението ми излезе вярно и след като го вкарах с мъка в кепа и фотографирах, го пуснах под условие да каже на ония дебелак да дойде и да се разправяме.
 
Изглежда амура бе изпълнил обещанието си, но вместо на дъртия шаран бе казал на децата му, та не след дълго дойдоха при мен да ми търсят сметка, защо се закачам с баща им.
 
В интерес на истината независимо от крехката си възраст и телосложение, тия палета ми доставиха голямо удоволствие с учудващата за възрастта им съпротивителна сила и честотата на кълване.
 
Имах доволно пипания и къде ялови засечки, къде убодени и откачили се, къде извадени и пуснати обратно шаранчета, излета се оказа едно приятно и отморяващо  преживяване.
 
Интересното бе, че нямаше нито едно кълване от каракуда, а само шаранчета и амура.
 
Колкото до стария боец реванша ще го оставим за догодина, пък дано тогава късмета да е на моя страна и да си направим по едно селфи заедно!

https://youtu.be/nUiDENRGaCM