Започвам тазгодишната видео ретроспекция с едно кратко съобщение.


От скоро се включихме към платформата на сайта „Пейтриън” за групово финансиране.


Вижда ни се разумна възможност, която може да ни подпомогне в решаването на понякога твърде сложни финансови проблеми, като недостиг на средства за излет на по-далечни водоеми, тежък ремонт на изхабената вече четириколесна техника или пък разликата в цената и качеството на заснемане, между китайските и американски екшън камери.


Най-важното е че тази платформа е само по желание и абсолютно незадължителна.


Който прови интерес може да получи повече подробности от линка към картата в десния горен ъгъл на клипчето или бутона „Пейтриън” в страницата му на публикуване в сайта ни Snimah.com.


Не знам как да определя изминаващата 2018г.


Дофтаса обула потури, пуснала хайдушки мустаци, нагло размахваща за подпис Инстанбулска конвенция и това автоматично ни смрази за два месеца с нея.


Аз такава конвенция за равноправие на жената съм подписал още в гражданското, ама и до сега търся безоспешно подписа на булката, под конвенцията за равноправие на мъжа.


Така, че втори път не подписвам нищо, още повече че не ми е ясно от нея, като що да се подпиша.


Като той, като тя или като то.


Та януари и февруари ги прекарахме в сръдни, безрибие и уточняване на пола на 2018, щото не ми беше ясно като как да я псувам.


Март месец обаче годината нещо прещрака и смени джендъра си, като отново стана нежна и ласкава дама, та ме дари с прекрасен риболов на Враждебненската баластриера.


Там както си нямаше пипане изведнъж ме нападна отряда на червените перки и сродните им бабушляци и настана запомнящ се екшън.


Благоразположението й продължи и през април, като ме ощастливи с невероятно приключение по абсолютно непознатата ми река Светля.


Това бе един от тези риболови за които съм готов да спя като индиски йога с пръснати по цялото легло тройки кукички, само и само да го изживея.


Непознато място, чиста и красива река, равен и удобен бряг, сам като куковица и чести удари от мренчоци и кленчоци – абсолютна нирвана.


За съжаление щастието свърши със затварянето на сезона по ниските водоеми и годината влезна в цикъл на местоимението „то”.


От 15 април та чак до средата на септември изпадна в състояние „разглезено дете, обърнало се с гръб и тропащо с крак от инат”.


Какво ли не правих, къде ли не обикалях, но така и не направих риболов за 10-ка през това време.


Колко пъти питах „Я кажи ми облачеле бяло, тука ели е кълвало?”


И отговор никакъв, а и риболов почти никакъв.


Но дойде септември, време за приморските ми ежегодишни похождения и годината се преоблече с къса рокля и тежък нощен грим, за да ми се отдаде в безкрайно удоволствие.


От много години почивам в Приморско заради риболова по местните водоеми.


Имал съм страхотни излети и диви шарани по 4 – 5 и повече килограма.


Скачал съм като котка след измъкваща се във водата пръчка, отнясяна като бръмбър сламка от едър шарковец, но толкова запомняща се почивка, определено не съм имал.


Още с първия излет на Дяволската река усетих, че тази година ще е изключително преживяване.


Толкова се нашараних от риболова, че вечерта имах мускулна треска на дясната ръка и голяма плюска на палеца от стискане на тоягата.


Вярно шаранчетата бяха малко под или на границата на разрешените, но честотата на кълванетата и засечките беше смайваща.


Кръстя се с двете ръце да оцелеят и да не ги изтребят местните бракониери, та живи и здрави догодина да ме посрещнат натежали към кило, две за супер екшън и емоции.


Безпорната перла в короната обаче бе излета по Велека в търсене на Кримската мряна.


Страхотна красота и дивотия.


А реката сълза от кошута.


И мряна дал Бог – хем като нашенската Искарско – Маришката, хем някак си по-различна.


А онази половин килограмова Кримска красавица, дето ме втресе от зор докато я извадя, няма никога да забравя.


Нямам думи пък да опиша удоволствието което на два пъти ми достави най-романтичната река в България – Ропотамо.


Борбата с килограмовите каракуди при Ново Паничарево, където дори местните не предполагат какво плува в тия плитки води.


Та да беше една бабаджанка, да си каже човек – случайност, ама цели пет си е вече истинско имане на имаане.


После вирът при моста за Веселие.


Разни местни морунажчета и накрая ония голям кленчок дето тук му викат червен лупавец.


Като се замисля лупавец му по-приляга от клен или кефал, щото така ми лупна тоягата, че щеше да я измъкне от ръката ми, ако хватателният ми рефлекс не бе още на ниво.




Та видях голям зор докото се видим тед а тед с тази силна риба, превърнала разузнавателният ми излет в истинско приключение.




Нещата продължиха със същия висок градос на удоволствие и след почивката, когато посетих река Елешница при село Четирци.


Това бе като някакво дежавю на излета ми по Велека и понякога, като се връщам мислено в спомените си от тях преди заспиване, имам усещането че са една и съща река.




Отново, красота, тишита, дивотия и кристално чиста река.


И силни удари на моята си рибка, а покрай нея и на някой и друг едър кленовец.


Една от най-невероятните изненади тази година ми поднесе река Джубрена до село Яхинево.


Там във едва ли не застоялата и тинеста вода на вира при местния ВЕЦ, спипах мрените на плувка.


Място дето нямаше никаква логика да гъмжи от тази риба.


А и не само тя, ами и хубави кленове излезнаха.


Мястото е толкова невероятно да държи мряна там, че когато след две седмици го посетихме с колегата Митко.


Той на всяка уловена мряна, търкаше невярващ очите си и повтаряше че това е невъзможно.


Накрая за да изчерпа съвсем запасите на логика в рационалния си мозък, хвана и една балканка и почти бе готов да се запопи и проповядва чудесата на Всевишния.
В крайна сметка поета се оказа прав и този септември се превърна в май.


Но както се казва много хубаво не е на хубаво, така, че през октомври и ноемви, когато всичко живо от мечките до рибите, гледа да се храни целодневно и трупа мазнини за зимата, годината отново смени настроението си и показвайки ми среден пръст, обу пак потурите и се зализа с гел.


Тамън вече се бях предал, щото не си спомнях запомнящ риболов през декември, и стана тя квато стана на река Арката.


Кой нормален човек, може да предполага, че в този тиняк и шаварляк се крият килограмови американки и още повече, че са готови да си хапват най-обикновени бели червей, а не някакви изискани пасти и камоли.


Абе луда работа отвсякъде.


А онази бара, река Радиковица, дето е по-малка и плитка от леген за пране и в която няма как де се удавиш ако лежиш по гръб в нея, защото наличната вода не може да покрие ноздрите ти.


Та и в нея да установя наличие на сериозно американско присъствие и то на риби с прилични размери, ако това не е Коледно чудо, не знам какво е.


Гледайки сега излетите си през годината, започвам да си давам сметка, че макар да не ми изглеждаше особено успешна през повечето време, всъщност тя си е била доста добра за мен и намам право да се оплаквам.


Чудя се дали да не подпиша тази Инстанбулска конвенция, щото вече взех да свиквам на смяната на поведението й, пък и ще ми се сърдят европейските колеги и ще ми викат „див балкански риболовец”, ако не го направя.


Да ама имам чувството, че следващата ще наблегне на „пакта за миграцията” и тогава не знам дали нашите риби ще мигрират на запад или реките ни ще се напълнят с екзотични риби от изток.


А 2018 за мен си остава годината „Джендърица” и макър няколко месечните ни разногласия, на 31 декември ще я изпратя с уважение и почести.

https://www.youtube.com/watch?v=jbT4x2kugLA