Декември е! Първият от нямащите месеци, според риболовния ми календар.


Време през което всеки себеуважаващ се мъж, трябва да прекарва голяма част от свободното си време в избата, та да довърши запаса от домашна ракия и вино до Нова година, вместо да се скита немил недраг, по гори и паланки с въдица в ръка.


При мен тази максима не важи, защото жената цяла година се подмотва и нито ракия свари, нито вино направи, та ги купуваме от магазина, а там колкото и да се пробвам свършване няма.
Така, че свободен от това изконно мъжко задължение в съботата натоварих такъмите в колата и запраших към абсолютно неизвестната река Радиковица, минаваща през село Друган и вливаща се в Арката точно при Чуковският мост, където хванах американка миналия път.


Някаква безумна идея ме би споходила през изтеклата седмица и реших да проверя теорията си, че американското мигранско нашествие в Арката се дължи на пробив в сигурността на рибарниците изградени на Радиковица, малко след края на селото.


Още с пристигането ми на място към 12,30 ч. разбрах, че съм изтеглил късата клечка за днес, защото да наречеш река, тази селска бара с 30 см. дълбочина си е абсолютна хипербула.


Все пак успях да открия насред полето през което минава, едно предварително проучвано с Гуглето от мен място, което донякъде предполагаше наличие на биологичен живот в него.


Та най-после към един часа, зацапах с тоягата обхождайки вира в различни точки, с надеждата на заклет играч на „Тука има, тука нема”, знаейки колко е минимален шанса, да се окажа прав за американките.


Както можеше и да се предполага основния резултат в рамките на петнайсет минути бе „Тука, нема и тука нема и тука нема”


Тамън си мислех и мен да ме нема от барата и да слезна отново до Арката когато плувката застоя, като на закач и после потъна бързо явно дръпната от нещо живо.


Настана кратка сватка изпълнена с рискови дърпания и лупинги, но в крайна сметка пред камерата застана да позира една не толкова фототенична, заради някакво старо нараняване, представителка на дъговите пъстърви.


Е в тоя момент вече нямаше земна сила която да ме отлепи от столчето до смрачаване.


Оказах се прав и това си бе направо Коледно чудо и то в тази бара.


За следващата почаках доста докато се престраши да клъвне, като отвреме навреме подхвърлях бял червей с отработено движение само с китката на дясната ръка, като певец изпълняващ песента „Сей земеделецо, днес му е времето”, симулиращ сеитба за по-голяма артистичност по време на изпълнението.


В крайна сметка това даде резултат и този път след очевидно кълване и потапяне се разигра поредната риболовна драма с наддърпване и обикаляне на вира във всички посоки.


Втората американска красавица бе при мен, готова за фотосесия за корицата на списание Плей Фиш, последния проект на Хю Хефнър приживе.


След около половин час по-късно, пувката изчезна толкова скоростно и мощно, че още преди засечката, знаех, че ме чака изтощителна борба със значително по-едра риба.


Оказах се прав и след трирундова схватка в която надмощието бе поделено, накрая приложих хватка кепче и бях обявен за победител.


Противникът ми се оказа шест – седемстотин грамов зъл боец, който ако бях малка рибка в никакъв случай не бих искал да срещна.


След тази победа някъде към 14,30 ч настана пълно мъртвило и до края на риболова нямах пипане.


На следващия ден вземайки в предвид всички за и против отново избрах същата дестинация, надявайки се на затвърждаване на успеха.


Всеки път тръгвайки зимно време на риба и срещайки някой комшия от входа, макар любезностите които си разменяме, виждам в погледите им насмешка примесена със съжаление.


Най-вероятно в техните очи представлявам дете идиотче на майка героиня, защото според тях само такъв ненормалник може да се опъне да седи на студа цял ден.


Ами аз предпочитам да мръзна на реката до мръкнало и да дишам чист въздух, отколкото да кашлям непрекъснато, седейки на топло, задавен от финните прахови частичи на изгорени дърва, въглища, а в последно време и дрехи втора употреба, чийто резултат често е и главоболие придружено със замайване.


Така, че и моя поглед към съседите е аналогичен на техния към мен, но както се казва всеки с лудастта си.


Та в неделята, вчерашното мястото ме посрешна с гъста мъгла и заскрежени храсталаци и треволяци околовръст.


Още с първото хвърляне имах удър и убождане, но не и късмет, та само усетих размърдването на рибока под водата и после олекването от откачането на куката.


Продължих да настоявам на същото място и както се казва „Чрез нахалство, към прогрес”, след три, четири прехвърляния лакомството на куката ми подейства и открих сметката за деня с хубава рибка.


След няколко минути последва втори удър и засечка, но този път златния медал отиде при шампиона с перки, който с ловка маневра направи ключ на куката и тя се предаде и откачи от устата му.


Колкото и да е странно точно заради това обичам риболова с директен телескоп, даващ равни шансове за победа и на двете враждуващи страни.


Последва дълго мълчание и отново „Тука има, тука нема”, докато най накрая поредната хубавица не се изкуши и този път чукна съвсем внимателно, като крадец промъкващ се по търлъци в чужда къща, докато собствениците спят.


Този път нямаше откачане, защото щеше да ми дойде в повече и да пострада авторитета ми на що годе приличен риболовец.


Така, че направих необходимото, концентриран на макс, да я извадя и заснема.




Отново последва дълъг период на напразни надежди, през който реших да я изкушавам с камола.


В интерес на истината рибата не прояви абсолютно никакъв интерес към тая гад.


Даже имах чувството, че бяга с отвращение от така предложеното лакомство.


Когато обаче забодах на куката жъладов червей, се оказа друга работата и най-едрата американка за деня побърза да го налапа, сакън някой да не я изпревари.


Е, каквото последва се вижда ясно на клипа, така че няма да товаря кадрите с излишни коментари, като шпикер на излъчван по телевизията футболен двобой, който ми обяснявя как точно протича атаката, все едно аз не виждам.


До края на риболова имах още една завършила с мой успех борба и масирано американско присъствие в живарника.


Към 16 часа, мъглата взе да се сгъстява и риболова тотално замря.


Нямаше смисъл да стоя до мръкнало и после да треперя, дали ще уцеля пътя на връщане, или ще нагазя до окопаване в ораното поле.


Събрах такъма и екстрено се изнесах от мястото, докато виждах на пет метра пред себе си.


На магистралата нещата се промениха и нямаше следа от мъглата, така, че безпроблемно се прибрах, доволен от себе си и риболова през тези два дена.


В крайна сметка, каква стана тя?!


Декември от месец „безнадежник” за риболов, ми поднесе чудесна изненада и то от селска бара, в която поради дълбочината й, дори местните патоци само джапат, а не плуват.


За това от днес си присвоявам титлата „царя на барата” и ще кажа на жената да се обръща към мен с „Ваше величество”.


Говоря фантасмагории, смея ли да го направя ?!


Току виж някой ден „Негово Величество” е осъмнал с изхвърлени такъми в боклука.


Айде холан, няма нужда да се права на ербап и да се надувам толкова!

https://www.youtube.com/watch?v=NqClV26A0_A