От много отдавна се канех да посетя река Ботуня в близост до Вършец, но все нещо се случваше и отлагах.


Две бяха основните причини за това отлагането, които дори се римуват за благозвучие.


Петрохан и метан.


Проходът има неприятната привичка да предизвиква затруднено дишане и яко напъване по баирите на надживелите времето си автомобили и световъртеж по завойте на каращите ги шофьори.


Метанът пък е дислоциран в Монтана и Враца, до които има около 40 км. отиване и връщане от мястото което си бях харесал.


А това си е безмислено разхождане и едночасаво губивреме от светлата част на деня.


И тъй като разходът му по чукарите на прохода е абсолютно неизвестна величина има опастност, пътуването от еднодневен излет да се превърне в такова с преспиване на някоя меча полянка в гората.
В крайна сметка сърце юнашко не трае и след поредица сложни изчисления от висшата математика, дозаредих в Костинброд, плюх трипъти в пазвата и без да се обръщам назад поех към неизвестната Ботуня, някъде между Вършец и Долно Оризово.


Както винаги си бях написал предварително домашното от „Стрит вюто” и си бях заплюл едно вирче точно под мостта на пътя за Лъкатник.


Реката още с пристигането ме очарова и затвърди в мен убеждението, че независимо от резултата си заслужава посещението.


Макар и маловодна в този период, вирчето под моста бе достътъчно дълбоко, а коритото й издялано като от врачански камък е толкова мренско, че веднага спрях да се съмнявам, че ще хвана мренки.


Оказах се прав в предположението за улов, но бях неприятно изненадан от неговия размер.


С изключение на две, три рибки, които с малко въображение можеше да се каже, че влизат в графа мерни, другите бяха под критичния минимум и сигурни в пускането им обратно, безнаказано лапаха черволяците.


Първоначално се устроих на едно добро вирче малко след големия и дълбок вир при моста, защото той е плашешто неудобен за седене и рискувах вестибуларния ми апарат да ме подведе и пльосне във водата, та да стана за смях на мренките.


Първите две красавици, които клъвнаха веднага за добре дошъл, бяха едва навършили пълнолетие и най-хубавите им години предстояха, затова заплуваха обратно да си ги изживеят.


После вместо размерът на рибетата да пораства, стана обратното и аз реших да се поразходя до други две места набелязани предварително, между селата Долно Оризово и Стояново.


Там положението бе много по-лошо, защото реката се уширяваше значително, но местата бяха много по-плитки от първоначалното.


За това обърнах и се върнах, само че се установих в края на големия вир под мостта.


Неприятно впечатление при Стояново ми направи старец-разбойник, от местната парашутна бригада.


Вечното оправдание на такива хора – беден и гладен, не можеше да хване декиш, защото бе паркирал сравнително приличен автомобил на една полянка.


А щом имаш пари за автомобил и бензин, трябва да имаш поне и за храна.


Реших да не се занимавам с него, защото не исках да си доразваля впечатлението от реката, а и в тия двайсетсантиметрови води, пълни с камъняци, щеше да хване нищото за опашката.


За мое съжаление връщането ми и новото място с нищо не се отразиха на размера на рибоците и в крайна сметка се наложи разочарован да събера и тръгна по-рано, та поне да кача Петрохан по светло.


Вярно накрая във вира заиграха някакви по-едри рибета, може би кленчоци, но те не бяха целта ми и не си заслужаваше да ги чакам и после да си вадя очите по тъмното и завойте.


В заключение ще кажа, че независимо от неуспешния излет, тази река е прекрасна и си заслужава по-обстойно проучване.


Дали заради заради маловодието, късния излет по нея или пък може би напусналият ме късмет, след великолепните предишни септемврийски излети, бе този слаб резултат незная.


Това което обаче зная е че най-вероятно догодина бабичката ще има да се поти по баирите на Петрохан отново насам, защото Ботуня ми влезна под кожата и се е голям дразнител за мен.


А и да не забравяме поговорката че, „”Мечка се бори до три пъти”!

https://www.youtube.com/watch?v=g1zgEoZCDps