Пътувайки за приключението ни в Гърция с Цецо от Белопопци се разбрахме да направи една планова операция на моя Трансформарс Баба Наста по клинична пътека „Бензинова помпа”, че иде зима и паленето на метан ще стане проблем.
 
Цецо има много битности, като успешен млад фермер и състезател по хард ендуро, но може би най-важното е че е инвестирал в образование и е дипломиран инженер по двигатели с вътрешно горене.
 
Така, че в четвъртък с Вечната Амбър, както отскоро на галено наричам Баба Наста, към 9, 30 сутринта паркирах пред операционната му в Белопопци.
 
Нямаше как да откажа на предложението му, докато се занимава с бабичката, аз да помятам в близкият Белопопски язовир.
 
Ей на това му викам обслужване на световно ниво.
 
Та към 10 ч. вече се бях тропосал на едно страхотно удобно място на язовира, а Цецо замина на човърка карантиите на Фронтерката.
 
Толкова ми е писнало от тия ремонти по нея, че си мечтая един ден да забременее, я от някое Чероки или Паджеро, а защо не от някое Сузуки, ега се пръкне един джип джуниър, пък аз ще си го отчувам с мерак.
 
Но за съжаление тая работа дори на планетата Кибертрон не се е получава, а на Земята засега няма никакъв шанс.
 
Язовирчето е едно малко бижу, дето не изглеждаше така до това лято, защото от няколко години бе изпразнено и събираше само една локва вода до стената си.
 
Сега обаче понапълнило обема си с живителната течност, със супер удобните си места по брега му и насрещната есенна гора, представлява прекрасна и отморяваща гледка.
 
Не разчитах особено да хвана нещо, защото рибата е била изгребана с изпразването му и в него са били останали малък брой заровени в калта и плиткажа каракуди, но пък надеждата умира последна, така че заметнах и зачаках.
 
И се почна едно непрекъснато кълване на дребосък, че ме заболя ръката от ялови засечки.
 
Явно бях дошъл много неподготвен, защото не бях сварил нито жито, нито бях взел консерва царевица.
 
Разчитах на бял и любимата си троха.
 
Голяма грешка.
 
Дребосъка не оставяше червеите да стигнат до устата на някоя по-голяма риба и често вадех я малка каракудка, я нахален кубинец, които не знам как успяваха да налапат 10-ка кука.
 
Положението с трохата бе аналогично, макар и малко по-добро, защото по-дълго време я огризкваха, докато стане възможно да я налапат.
 
Изглежда точно от тази особеност се бе възползвала първата по-сериозна каракуда, която успя да ме изненада след засечката с тежестта си и борбата дето оказа, така, че не можах да я снимам.
 
След половин час дойде и втората подобна бабаджанка, след като дребосъка бе оръфал половин хляб на трохи.
 
Към обяд Цецо бе готов с колата и го помолих да донесе някаква консерва с царевица.
 
Това определено подобри нещата, защото кълванетата от дребосъка намаляха драстично, въпреки, че от време на време изваждах по някое мъниче, разчекнало джуки до скъсване, за да налапа зърното.
 
Към 15 ч. слънцето колкото и да го молех се хилеше директно срещу мен и дори със слънчевите очила трудно виждах плувката.
 
Тогава се случи онзи кратък миг в рамките на час – два в който рибата се завъртя покрай мен и успях да бодна още пет хубавици.
 
Имах и една две откачили се, но това е в реда на нещата.
 
Към 18 ч. рибата си би камшика на някъде и дребосъка налетя отново на куката.
 
Явно това бе всичко за деня и бе време да затворя сергията.
 
Доволен съм от този излет.
 
Не бях отишъл с голяма кошница, знаейки в какво състояние бе язовира няколко години и дори съм изненадан, че каракудата е успяла по-някакъв начин да се запази през това време.
 
А как ще гъмжи от нея след година две, имайки предвид колко дребни има, направо не е истина.
 
Дано не го източат отново и да го съсипят пак, защото тук определено ще стане едно от любимите на много колеги местенца около София за риболов и активна почивка.
 

https://youtu.be/GlnQTdRwHcU