Ако знаех какво нищо ме очаква тая година в Приморско, щях да си спестя неоправданото финансово усилие  за едноседмична почивка там.
 
Или както казваха навремето циганите „Ако 9 септември, беше на 10 – всичкото циганин партизан да е”.
 
Бях си набелязал няколко нови реки, по тамошните места в радиус от около 40 км от Приморско и нямах търпение да ги обходя, щото за мен си е голям гъдел непознатото, а тя каква стана.
 
Все е имало да няма, ама такова нямане не е имало!
 
Реките, едни станали на вади, други съвсем пресъхнали, направо страхотия!
 
Алтернативата беше най-голямата река в района, безспорното ни бижу по Южното Черноморие – Велека, дето все трябваше да е останала някаква вода и да имам що годе шанс за успешен излет.
 
Миналата година тая красавица така ме омая на моста при Качул, че спомена от тоя излет ме караше с нетърпение да очаквам новите си срещи с нея.
 
Само, че този път си бях набелязал местенца около селата Бродилово и Кости, защото исках да я опозная колкото се може повече, а освен това макар и световъртежните завой по пътя до тях, са сравнително достъпни.
 
Така, че на 16 към 13 ч. приключил с търкалянето по пясъка на плажа, дето по това време на годината сме основно набори представляващи трудно смилаема гледка на отпуснати мъжки тумбаци и женски седалищни части, налягали като стадо моржове под чадърите, в жалък опит да прикрием следите на времето с придобиването на малко по тъмен оттенък на застаряващата кожа, си плюх на гумите и се запътих към Бродилово.
 
Както очаквах там реката и природата наоколо са „пей сърце” отвсякъде.
 
Абе, почваш да дишаш някак си по-леко, съзнанието ти се отпуска напълно, а надеждата за успех се превръща в увереност.
 
Само да не беше това маловодие по дяволите.
 
От местата на моста, които бях набелязал от Стрийт Вюто, нямаше и следа.
 
Личеше си, че водата е била с метър и повече по-високо, а в ляво и дясно от моста на стотина метра спокойно можех да преджапам реката с ботушите до коленете без да се намокря.
 
Може би има и по-дълбоки местенца, но аз не ги намерих, а и нямах много време да ги търся, затова се чучнах на единственото, малко по-дълбоко вирче, според мен в дясно от моста, отговарящо що годе на представата ми за местообитание на мряната, основната ми цел по всяка река в страната.
 
Нещата започнаха обнадеждаващо с мощен удар на нещо дето не засякох.
 
После това нещо изчезна и се заредиха безкрайни почуквания на пръскачи и дребни лупавчета, че чак ми идваше да наджапам във вира и да се разпляскам ега ги изгоня.
 
Слава Богу, че след час и кусур тровене на нервите засякох нещо тежко и много борбено, та изпитах онази емоция, за която бях дошъл.
 
Хубава Кримска мряна ме споходи и възроди надеждата за краен успех.
 
За съжаление това май е била единствената по-голяма мряна във вира, защото до края друга подобна нямаше.
 
Хванах още една маломерка и това беше всичко.
 
На 18 септември горе долу по същото време в ранния следобед се добрах до село Кости, на което, ако не поставиш правилно ударението си е с доста страшно име.
 
Няма да коментирам природата тук, която също е прекрасна, за да не взема да я урочасам от толкова хвалба и да стане някоя беля, я пожар, я нещо друго.
 
Дето се вика „Да не дава Господ!”
Паркирах двеста метра след моста и този път обух ботушите и започнах един половин километров преход сред гъсталаци, клонаци и преджапване на няколко места на отсрещния бряг в опит да намеря перфектното място.
 
В интерес на истината открих две вирчета, в които дъното не се виждаше и бяха видимо дълбоки.
 
За съжаление в едното имаше паднало голямо дърво, чийто клони гарантираха закачки и късания, а другото беше под надвиснали клони на дървета и нямаше възможност за замятане.
 
И в двете водата беше застояла и трябваше да играе плувката, но не това бе целта ми днес.
 
Все пак открих някакво бързейче с последващо вирче, макар и не дълбоко, но даващо основания да се предполага наличието на риба в него и разгеле към 15 ч. се установих най-накрая.
 
С първото хвърляне отбелязах едно кленче и разбрах, че е въпрос на време да се разпиша и с мренчока.
 
Последва познатата игра на тука има, тука нема с пръскачи и дребни лупавци, дето като че ли нарочно се бяха домъкнали от Бродилово, за да продължат да ме дразнят.
 
Само, че тоя път имах и страшен удар с незабавна реакция от моя страна и сбиване с един кленчок хубавец.
 
Скоро след това една кримска красавица успя да се дореди най-накрая до стръвта и да посети живарника.
 
После явно разчуло се по съседните вирове, че тук се сервира посдал багажа и поомекнал ручейник, във вирчето се изсипа целия дребосък де що има в околовръст и нямаше празно.
 
Чукане, засечка, дребосък – безкрайна игра на нерви до изчерпване на ручейниците.
 
Разгеле по едно време успях да бодна още едно кленче, а привечер и още една хубава мрянка, та малко се поуспокоих.
 
Точно преди тръгване започнаха доста по-сериозни и някак си особени кълванета, но опитите ми за засечка бяха безрезултатни.
 
Докато най-накрая убодох нещо скокливо, значително по едро и борбено.
 
Оказа се морунаж с доста по-прилични размери от морунажите, които съм хващал по местните реки.
 
Направих още две три хвърляния след него, но за повече нямаше време, защото взе да притъмнява, а ме чакаха и шибани завой наобратно.
 
В крайна сметка Велека не прави изключение от състоянието на останалите реки в региона, а пък бих казал дори и страната и таз годишното маловодие направо е разказало играта на рибите.
 
Почти невъзможно е, когато не познаваш реката и тя е намаляла драстично, да разчиташ на успех, само с уменията и опита си.
 
Трябва ти и определена доза късмет, да уцелиш от първия път подходящото място и да направиш добър излет.
 
Тази година явно съм безкъсметен в това отношение и в крайна сметка трябва да преглътна разочарованието си, да забравя колкото се може по-бързо почивка по морето и както казват обикновенно загубилите спортисти  „Продължаваме напред!”
 
Пък догодина живи и здрави, дето се вика „Я камилата, я камиларя!”

https://youtu.be/vC6RGjswk8s