Има някои реки, най-вече с имена в женски род, които са по-опърничави от стара мома в климактериум.

Каквото и да правиш, каквито и тактики да прилагаш, не пуска и не пуска и това е.
Такава за мен е река Тополница.
 
От две години и се моля, да пусне някой добър риболов, я при Петрич, я при Поибрене или при Динката, а тя само ме подлъже с две три доволно едри рибета, та ми избият чивиите и после ми върже тенеке до мръкнало с пълно мъртвило на въдицата.
 
Не стига това ами един път се опита да ми отвлече такъмите, като вдигна изненадващо нивото си, а преди две седмици ме вкара в тежък грях към Баба Наста, на която успях да изкъртя резервоара, завирайки се по дивото поле около бреговете й.
 
Наложи се да се прибера набързо с пътна помощ опозорен и разорен, защото цялата махала видя четириколесната ми гордост в безпомощно зомби-състояние, а сумата за докарването, бе такава, че никоя банка няма да смее да я поиска от неизряден длъжник.
 
Да не говорим пък за цената на реанимиращите я операции, която ме кара да се замисля дали да не и изключа животоподържащите системи и командното й дишане и най-после да натрупам бели пари за черни дни, но пусто опустяло – мерак с пари се гаси.
 
Та при хубава жена и хубава река, ако искаш да успееш, ще плащаш.
 
В събота успях с много такт и дипломация да прилъжа Павката да я посетим при Церово и да търсим там мренчока на полутежко.

Да го навия на такъв риболов е усилие по-голямо от това, да умиротвориш страните в Близкия изток или да убедиш Северна Корея да се откаже от ядрената си програма.
 
В крайна сметка успях и сега чакам инициативен комитет да издигне кандидатурата ми за генерален секретар на ООН или най-малкото за лауреат на Нобелова награда за риболов.
 

Та някъде към обяд двамата с него вече се бяхме натакъмили и размахахме тояги на единствените две достъпни места под Церовския мост на Тополница.
 
А реката си е фантазе отвсякъде.
 
Широка, бистра и учудващо чиста.
 
Само дето си бе бая жега, щото бате Райко си традиционалист и от четири и половина милиарда години се прибира по един и същи път вкъщи.
 
Та нямаше смисъл да се надаме точно днес да реши да кривне и да потърси друг път към дома.
 

Но пък по едно време го захапаха облаци, та стана рахат и ние живнахме.
 
Иначе още с първото хвърляне си имаше мренско чукане, но някак си като на подрастващ екземпляр.
 
Един час след това нещата вървяха в едно и също русло.
 
Замятане, кълване, засечка и никой.
 
Най-после Павката сефтоса и бе толкова изненадан от успеха, че въобще не беше подготвен да го снима с неговата камера.
 
Наложи се аз да го документирам и след това от спортна злоба и хъс, реших да експериментирам с кощунствено, според моите представи, закачане на ручейника.
 
Нанизах го напук на цялата ми установена практика от подглавата към задницата му.
 
Ефекта от тази ми импровизация беше смайващ, незабавен и толкова резултатен, че се усъмних да не би да съм бил досега новобранец в занаята.
 
Следващото кълване бе ознаменувано с първото мренче на куката и макар, че устата му бе видимо по-малка от куката, си бе нормално закачено.
 
Разбира се то отплува за дохранване, но следващата мрянка, която чукна веднага си бе мерна и отново чудесно закачена за куката.
 
И се започна една тополнишка мренеяда, за която мечтая от толкова време.
 
Вярно, макар и мерни, рибетата не бяха с впечатляващи размери, но пък кълванетата бяха много интензивни.
 
По едно време първо аз, а после и Павката, който за нищо на света не искаше да се откаже от белия червей имахме по един еднократен пръчкоотнасящ удар.
 
Така еднократно и силно удря само онази, петниста балканска  красавица, дето е фетиш на много колеги, готови да загубят хиляди скъпи мухи и воблери, само и само да се сборят с нея.
 
Е, ние нямахме късмет да забодем куките си в нея, но явно си плува в тамошните води и човек с повече търпение и целенасочено търсене може да разчита на успех.
 
Времето си минаваше, облаците се редуваха с проблясване на слънцето през тях, идваха и си отиваха други колеги, но рибата продължаваше да клюца и за да бъде удоволствието максимално, оставаше да почакаме привечер да излезнат баш мренчоците или някой бабаджан клен, а защо не и някоя петниста хубавица.
 
Към 20 ч. рибетата леко поувеличиха размера си и с всяко следващо пипане очаквах тоягата да се огъне и да се отреперам, но това си остана напразна надежда докрая.
 
В заключение ще кажа, че много сме доволни от този излет и най-вероятно скоро пак ще посетя реката.
 
 
В края на краищата, след като спря да ми се прави на недостъпна и прояви някакво благоразположение към моя милост, що пък да не се възползвам и да потърся едрите пърчоци, които знам със сигурност че ги има, малко по-надолу към Калугерово или Динката.

https://youtu.be/oKw4_GP32z0