В съботата цял ден се колебаех, къде аджеба на другия ден да затапя сезона за водоеми до 500 м. надморска височина, когато реших да проверя информационния бюлетин за нивото на реките и риболова по тях в Средногорския риболовен окръг, издаван от носещия постоянно бойно дежурство по въпроса – Цецо от Белопопци.
 
След обстоен анализ по телефона за ниво, замътеност, раздвижване на рибата и още допълнителни оперативно-тактически данни, зарът бе хвърлен и река Буновска до разклона за Смолско, щеше да има честта да ми домакинства в неделята.
 
Имах още една причина да избера едно сравнително по-дълго пътуване, за да изпробвам как ще се държи баба Наста, след циркаджилъка, който ми направи миналата събота в Гурмазово и настъпилите животоспасяващи ремонти в газо-преносната й система.
 
За тези които са гледали клипчето във Фейсбук страницата ни и са наясно за какво иде реч, ще спомена, че въпреки заклеването в Библията на газ майсторите, че вече е безопасно да пуша в колата, успях с огромна воля и най-вече шубе, да се въздържа от вредния навик докато шофирах и на отиване и на връщане.
 
Както се казва за един бит, двама небити дават.
 
Ако искам да откажа цигарите, явно не трябва да слизам от бабичката поне месец и кусур.
 
Та някъде около 11 ч. безаварийно пристигнах на реката, като през целия път непрекъснато анализирах всеки подозрителен шум и газовия състав на въздуха около мен за странна миризма на развалени яйца.
 
Обмислях също и зародилата се в мен идея за стартъп компания занимаваща се с превоз на западноевропейски туристи, търсещи силни усещания по пътищата на България.
 
Не можех да реша кой от няколкото слогана, които ми се въртяха в главата ще е най-подходящ.
 
Дали да е „Ние можем да ви закараме навсякъде на този или онзи свят!”  или „Опитай тръпката на евентуалното ти последно пътуване в живота!” или най-ясният от тях „Повози се на колата с метана, мечтата на талибана!”.
 
Съмнява ме обаче, че ще ми отпуснат средства от еврофондовете за стартиране на бизнеса, защото е високо-рисков, макар, че ще е доста доходен с цена на място, близка до цената на място в космическия туризъм.
 
След половин час натъкъмване на вирчето наречено от мен и Цецо „Плочите”, заметнах и зачаках с нетърпение първото почукване.
 
Бях дошъл с най-голямата кошница очаквания и нямаше да я напълня, ако на две минути не вадех риба.
 
Нещата не започнаха по-начина, който си представях и след половинчасово бездействие на индикаторчето, време през което кошницата сви размерите си до минимален размер, най-накрая регистрирах първата уловена мрянка в училищна възраст, явно излязла да закуси в голямото междучасие.
 
Заредиха се нейни връстнички и познатата игра хвани, откачи и  пусни.
 
Заради спецификата на мястото се наложи да изградя три пирамиди от камъни, на които да подпирам пръчката си, като всяка от тях сама по себе си бе мистерия на баланса и доказателство, че гравитацията е победима.
 
Особено се гордея със средната, която според мен е недостижим връх в скулптурата и авангардизма и ще е основен експонат, в който и да е музей на съвременното изкуство по света, разбира се ако успея да я сглобя отново, в което силно се съмнявам.
 
Толкова съм възхитен от строителните си умения, че съм готов да предоставя проекти и футуристични възгледи на така нашумялата у нас в последно време строителна фирма, само срещу отстъпка от 1600 евро на квадрат и самостоятелен асансьор до килера с риболовните ми такъми.
 
Иначе нещата както казах се случваха мудно и маломерно, докато не стана 16 ч. и родителите не дойдоха да преберат децата си от училище.
 
Тогава започна истинското кълване и размера на рибите стана повече от приличен, че чак до бабаджанка.
 
Дори на отсрещния бряг в пръчката ми се бе загледала една дива котка с размер на лудогорско гонче и лакомо се облизваше на всяка извадена риба.
 
За първи път имам среща с този животински вид и добре, че бе на другия бряг, защото иначе определено би ме притеснила сериозно.
 
В  крайна сметка видя някаква катерица и тръгна след нея в гъсталака, изоставайки мечтата си за рибна вечеря за по-добри дни.
 
До 19, 30 ч. мряната пипаше доста добре и кошницата отново нарастна на максимални очаквания.
 
За съжаление точно тогава рибата отказа да се храни като по команда и въпреки упорството ми до 20 ч. нищо не пипна повече.
 
Събрах такъма  и доволен от риболова за деня се ориентирах към прибиране.
 
Заради собствената ми забраната да пуша в колата, бях одумкал кутия и кусур по време на риболова и бях позадоволил никотиновия глад, та спокойно издържах до вкъщи.
 
Сега за следващия път, най-вероятно ще смекча заповедта или ще я отменя напълно, но това ще е най-рано следващия уикенд, ако не ме хванат лудите и не отида на риба през седмицата.
 
Както се казва „Всяко чудо за три дни”!
 

https://youtu.be/3RHh36jH2to